Кюфтета с Рикота и Пармезан в доматен сос

Играем си с Дарито, вдигам я на висоооооко, после я гушвам и викам - "Буги, буги, буги!", а тя се смее; разглеждаме заедно животните по стените, вдигам я над главата си, за да види хубаво усмихнатия чеврен Слънчо, магнитчетата на хладилника стават все по-интересни, но щом й ги сваля, за да й ги дам, изведнъж загубва интерес - друго си е сама да си ги хване и да остави дълга следа по вратата на хладилника; напоследък много си пеем песничката за "Muffin Man", смеем се на глас (аз за това, че съм толкова неочаквано щастлив, а тя на глупавия тати, който не спира да се прави на маймуна), пеем си и за Hokey-Pokey и се смеем особено много, когато мама започне да се върти и маха с ръце, вечер я гушвам и приспивам, люлеейки я по 20 - 30 минути, а после през нощта пак се будим, за да си доиграем (и хапнем, разбира не) и въобще - забавляваме се. Единствено малко ми е тъжно, че като порасне Дарито, няма да помни игрите ни, но нали затова са родителите - да си спомнят вместо децата и да им разказват, спомняйки си с умиление тези сладки моменти.

А като заговориме за сладки моменти, едва ли някой знае повече за сладкия живот от Дейвид Роко. Не съм гледал по-непринудено и пасторално кулинарно предаване от неговото. Всичко е толкова лесно и приятно, и забавно и непринудено (или поне изглежда така), че ти идва да захвърлиш всичките костюми, компютри и карти за обществен транспорт и да отидеш накъде на село и да си живееш живота. Май съм го казвал и преди, но девизът на баба ми беше: "Яж, пий, живей си!" и макар винаги да съм го приемал със смях и ирония, почвам да си мисля, че в тази реплика има повече истина, отколкото дори баба ми влагаше в нея.
Но понеже, втренчени в ежедневието, трудно намираме време да погледнем настрани, какво говоря - да си помислим за нещо различно от безкрайните проблеми, кратките вкусни моменти, откраднати от споделените сладки мигове на щастливци като Дейвид, си заслужава човек да претвори в градската си кухня и наслаждавайки се на вкуса им за миг поне да се пренесе някъде, където времето е досадна подробност от иначе зеления пейзаж.

Необходимите продукти
500 гр. телешка кайма (използвах вратно месо)
100 гр. сирене Рикота
1 ч. настърган Пармезан
1 яйце
10 сушени на слънце домата (ние нямахме...)
сол
черен пипер

За соса
1 с.л. мзнина (олио от гроздови семки)
1 глава лук
1 буркан домати
1 бутилка доматен сок
сол
черен пипер
захар (по желание)

А рецептата, освен, че е много вкусна, е и изключително лесна за изпълнение. Трябва, разбира се, като начало да си осигурите хубаво телешко (говеждо) месо за каймата - аз си взех един килограм говеждо вратно (шарено) месо и ми го смелиха в магазина. За съжаление, в големите вериги тази услуга не я правят (засега само в магазин Европа ми мелят месото), та ходих специално до магазина за месо до Министерството на земеделието, за да съм сигурен, че ще готвя с хубаво месо.
Всички продукти за кюфтетата се объркват добре и малко се изненадах, че в рецептата нямаше никакви зелени подправки, но реших да му се доверя на Роко. За соса загрях в дълбок тиган мазнината, добавих нарязания на ситно лук леко да се запържи. После сложих доматите, посолих, сложих малко черен пипер и оставих да крукне. За съжаление Балванските консерви с домати вече са ни на привършване и ми се наложи да използвам купена консерва с домати, но се получи много добре.
През това време направих кюфтенцата набързо - ориентировъчно с размерите на топче за пинг-понг. За идеята можете да сложите и малко захар да обере киселата жилка на доматите. Накрая суровите кюфтета отидоха в бълбукащия сос, хубаво е сосът да ги покрие, намалих печката на средна температура и оставих за половин час да се сготви месото. От време на време разбърквах.

Това е. Резултатът беше, както вече казах, много добър - зелените подправки не липсваха, а в кюфтетата много деликатно се усещаше рикотата и млечния й вкус, който беше приятна изненада за небцето.
Кюфтенцата и сосът могат да се сервират с паста, а могат и с пресен топъл хляб и зелена салата. Удоволствието е гарантирано.

п.п.
А докато ние хапвахме и примлясквахме, Дарито ни гледаше с интерес и се чудеше какво правят тия двамата, че така се умълчаха?..

Пилешко с китайски сос и задушени зеленчуци

Попадали сте на блога ossigeno, нали? Предложенията там са наистина невероятни. В понеделник си изпринтих пет рецепти, минах през Билла и си взех парче свинско, парче телешко и парче пилешко, и реших въпроса с вечерите за цялата седмица. Ей, това се казва добра работа. А сега бързам да споделя тазвечершната рецепта, защото беше наистина ужасно вкусна. Изкъпахме Дарито и сега детето вечеря (за пореден път), а аз използвам 20-тината минути, за да нахвърлям този пост. Още повече, че днес на работа имаше коментари, че нещо отдавна не съм публикувал рецепти. Отнякъде се носи детски плач....
Както вече казах, рецептата е от блога ossigeno и снимките там са невероятни.

Необходимите продукти

• 2 големи пилешки гърди
• 1/4 чаена чаша соев сос
• 1/2 чаена чаша захар
• 1 чаена лъжичка сух или пресен смлян джинджифил
• 1 чаена лъжичка пресован чесън (по желание)
• 2 супени лъжици лимонов сок
• 1/4 чаена чаша вода
• 4 чаени лъжички царевично или пшенично натурално нишесте
• сол
• олио

за гарнитурата

• една зелена чушка тип "Калифорния"
• една жълта чушка тип "Калифорния"
• два големи моркова
• една малка тиквичка
• една голяма глава кромид лук
• половин кубче пилешки бульон
• сол (на вкус)
• 2 с.л. олио
  

Предварителната подготовка е от особено значение за тази вечеря. За да се сготви всичко едновременно, са необходими поне три котлона (да, Ивански, два не стигат) или трябва наистина добре да се синхронизира всичко. Хубаво е всички продукти да се наредят на плота, за да не се губи време при готвенето. За целта първоначално Христина наряза всички зеленчуци на рендето Бьорнер на тънки ивици, за да са ми под ръка като се наложи.
Месото сготвих, стриктно следвайки препоръките на Fedora. нарязах пилешките гърди на тънки пължолки, измих, подсуших и подправих със сол и черен пипер. Сложих оребрения тиган добре да загрее и сложих месото без никакво олио да се запече. През това време смесих соевия сос, захарта, олиото, половината вода, джинджифила и лимоновия сок (не използвах чесън) в касеролата, разбърках добре да се посмеси сосчето и оставих да кипне. Нишестето разтворих с малко вода и добавих към бълбукащата смес. Внимание, до този момент месото трябва да се е изпекло и да сте го нарязали на парчета, защото щом нишестето отиде в соса, основната част от рецептата е вече готова. Щом нишестето отиде при соса, той започва почти веднага да се сгъстява и се добавят парчетата месо. Разбърках добре, а в горещия тиган сложих малко вода, обрах каквото имаше по дъното му и го добавих към поелото аромата на соса месо.
Зеленчуците запържих и задуших в сгорещеното олио, като ги добавях в следния ред: първо лука, после чушките и след тях - всичко останало. Понеже зеленчуците си пускат вода, няма нужда да се слага допълнително. По някое време натроших пилешкия бульон, за да овкуся и съчетая вкусовете. Задушавах зеленчуците докато омекнаха.
Когато зеленчуците станаха готови, върнах месото със сосчето на горещия котлон за 30 секунди. Сервирах като направих канапе от зеленчуците и отгоре разположих месото. Съчетанието беше прекрасно. Определено рецептата влиза в "златния" фонд на сем. Димитрови. :)

п.п.
Бебешкият плач не беше на Дарито. Междувременно я сложихме да спи. Да се надяваме, че тази вечер няма да се наложи да я приспивам три пъти, както вчера.

Лимонов пай

Ели, не за първи път участва в "Кулинарни страсти... и (по)падения" с изкушаващо предложение, за което съм й благодарен. По-долу публикувам нередактирания текст на рецептата, която тя сподели. Лимоновият пай е сладкиш, който може да осмисли всеки дъждовен неделен следобед или чувствително да съкрати безкрайните часове между обедната почивка и края на работния ден на някой особено отегчителен вторник..., сряда, а защо не и четвъртък ;) Да ви е сладко!

Идеята за направата на този традиционен английски десерт се роди по един нетрадиционен начин – гледайки епизод от сериала „Лас Вегас”. В него една много добра сладкарка направи тонове лимонов пай, с който всички герои от сериала буквално се тъпчеха през целите 50 минути ефирно време. Та, аз си казах – дай да видим що за животно е това „Лимонов пай”, речено – сторено.

Поразрових за класически рецепти и се спрях на следната:

Необходимите продукти:

За масленото тесто:

• 120 гр. брашно
• 1/2 ч.л. сол
• 80 гр. студено масло, нарязано на кубчета
• 2 с.л. ледена вода

За лимоновия пълнеж:

• настъргана кора и сока от 1 голям лимон
• 100 гр.захар
• 25 гр. масло
• 250 мл. вода
• 3 с.л. царевично нишесте
• 3 жълтъка

За разбитите белтъци:

• 3 белтъка
• щипка сол
• 100 гр. захар

Важен момент при масленото тесто е пресяването на брашното заедно със солта, след което в купа се добавя студеното масло, смесва с брашното и се добавят 2-3 супени лъжици ледено студена вода, трябва да се работи бързо, защото маслото започва да омеква от топлината на ръцете. Разточва на тънко и се слага във форма за пай с диаметър около 20 см. Слага се да се охлади в хладилника за 20-тина минутки.

Когато тестото се охлади, се надупчва с вилица за да не се надуе при печенето, отгоре се покрива с хартия за печене и се изсипва шепа бобови зърна (пак за да не се надуе). Така се пече 10 мин. на 200 С, след което хартията и бобовите зърна се махат и се пече още около 10 мин или докато леко се зачерви. Изважда се и се оставя да изстине.

За лимоновия пълнеж в тенджерка се смесват захарта, лимоновия сок и кората, водата и маслото. Докато тази смес заври се разбиват жълтъците с предварително разтвореното нишесте в 3 супени лъжици вода. Когато сместа в тенджерката заври, се прибавят жълтъците с нишестето и при енергично и непрекъснато бъркане се варят няколко минути докато крема се сгъсти и стане гладък. Оставя се настрана да изстине.

Докато лимоновия пълнеж изстива, се разбиват белтъците и солта на сняг, като постепенно се добавя захарта докато се сгъстят.

В изпечената хрупкава основа равномерно се разпределя лимоновия крем, а върху него и разбития сняг, като художественото му оформление е според въображението. Така „напластеният” пай се пече до придобиването на златист загар.

Сервира се топъл или студен, разбира се с чаша ароматен английски чай :)

Ребърца с оцет и лют червен пипер

Добре, за тази рецепта няма да има увод. Все пак - това е рецепта за свински ребърца, а ребърцата са едно от онези удоволствия в живота, към които не трябва да се пристъпва с колебания и дълги предисловия; щом вече си решил да съгрешаваш - спираш да мислиш, даваш всичко от себе си и се опитваш да удължиш удоволствието, колкото се може повече. Нали така?...

Рецептата е на Лидия от "Италианска идилия с Лидия", макар че пропорциите и някои от съставките не ги спазих много точно. Въпреки това резултатът беше изключително крехък, изкушаващ и с медено-пикантен аромат.

Необходимите продукти
1,5 кг. свински ребърца
1 ч. ч. телешки или пилешки бульон (в оригиналната рецепта е с пилешки, но аз го направих с телешки ребърца)
1 с.л. зехтин (по желание)
1 скилидка чесън (в оригиналната рецепта са 12, но на нас и 1 ни беше в повече - според индивидуалните предпочитания на готвача)
3-4- дафинови листа
2 с.л. мед
1 ч.ч. сухо бяло вино
1/2 ч.ч. червен винен оцет (ние използвахме ябълков)
1/2 с.л. лют червен пипер (или 1 с.л. според предпочитанията за пикантност)
1 ч.л. сладък червен пипер (по желание)

Основното условие за вкусни ребра е... доброто месо. Не знам за вас, но на мен ми е трудно да си намирам добри парчета ребра. Поради някакви неизвестни за мен причини по магазините обикновено предлагат огромни парчета ребра от по 25 -30 см, дебели поне 5 см, в които има твърде много месо и мазнина. Няма да го кажа за първи път - за мен ребърцата трябва да са дълги не повече от 12 см и да са дебели не повече от 2,5 см, т.е. по кокалчетата да има месо за гризане, а не пължоли. Понякога на подходящи парчета попадам в Кауфланд и попадна ли на подходящите ребърца, купувам независимо от предварителните планове за пазаруването.
Месото измих и подсуших с кухненска хартия. Нарязах голямото парче на малки парчета между кокалчетата, осолих, сложих черен пипер и наредих в тавата. Полях със зехтина (макар че според мен беше напъно излишен, но Лидия готви с много зехтин), сложих дафиновите листа и срязах скилидката чесън на три части.
Сложих тавата в предварително загрятата до 220 гр. фурна за около 50 мин. до час. След първия половин час обърнах ребърцата и извадих чесъна, защото ми се стори твърде ароматен. След около час ребърцата бяха добре препечени и готови за глазиране.
До този момент вече бях приготвил маринатата за глазиране като смесих виното, оцета, двете лъжици мед и двата вида черен пипер. Основното тук е, че сместа трябва да е хомогенна, т.е. медът да се е разтворил.
Излях по-голямата част от каквото беше останало от бульона и от мазнината, която ребрата си бяха пуснали и намазах с половината от маринатата за глазиране. Отново сложих във фурната. Този път за 35 мин. Някъде към 20-та минута извадих тавата от фурната, обърнах всички ребра и ги залях с останалата част от маринатата и върнах да се доопекат.
Резултатът надмина всичките ни очаквания. Ние ги хапнахме с картофена салата, но си мисля, че би било по-добре, ако има нещо свежо и зелено за гарнитура.

Пилешка пържола с песто

Въпреки целия ми оптимизъм и желание за добруване, тази година не започна особено добре. И все още нещата не са се стабилизирали - моят курс с антибиотици продължава, Христина от днес вече официално е с температура, а Дарито киха, кашля и вече изпробва в носа си всички капки, които се продават по аптеките. Така е то, на маймуни ни направи тоя Живот. Почвам да си припрявам вече "Ей, да дойде пролетта..." Рано е, но не ми пречи да си припявам, нали така. Пращайте положителни мисли и пожелания - имаме нужда от подкрепа.

Тази рецепта е за "светкавична вечеря". Както се досещате, не ни е до готвене в момента и затова съкращаваме на максимум времето в кухнята. Идеята е взаимствана от менюто на италианския ресторант, в който обядваме понякога.

Време: 30 мин.
Порции: 2

Необходимите продукти
2 бр. пилешки пържоли от бутче
2 с.л. песто "Дженовезе"
сол
пипер
1 с.л. мазнина (по желание)

1. Пуснете фурната на 220 гр. да загрява.
2. Измийте и подсушете пилешките пържоли. Подправете със сол и черен пипер на вкус. Загрейте оребрен тиган на висока температура. Поставете пържолите с кожата надолу без да използвате мазнина. Ако нямате оребрен тефлонов тиган - използвайте обикновен тефлонов с 1 с.л. мазнина за готвене.
3. Когато след 7-8 минути пържолите се изпекат до хрупкава кожичка от едната страна, ги обърнете и върху всяка сложете по една лъжица песто "Дженовезе". Сложете пържолките в загрятата фурна.
4. Печете още 7-8 до 10 минути, извадете от фурната и сервирайте със задушени зеленчуци (бейби моркови и броколи, например) или картофено пюре.

"Рошави" масленки с карамелизиран кокос

Казват, че първата крачка е винаги най-трудна. Може би защото повечето хора са така повлечени от инерцията на Живота, че рядко са готови да приемат нови предизвикателства и не смеят да направят и една крачка встрани от познатото им русло. Е, за мен не е така. Щом нещо събуди въображението ми, съм готов да се хвърля през глава в приключението и да приема предизвикателството. Това в повечето случаи означава също така, че и често ентусиазмът ми изгаря ярко и минава бързо и скоро губя интерес... И това не е от вчера - репликите, с които майка ми ме е запомнила от детството ми, са: "Скучно ми е" и "А аз какво да правя сега?". В студентските години, докато "писателствахме" с Джеймс, той ме беше обявил за цар на силните начала. За съжаление, поради тази ми "способност", всичките ми започнати "романи" завършиха като... къси разкази (ето например моят опит за cyberpunk "роман"). Е, единият от опитите всъщност достигна 120 страници... но после лятото свърши, а и главният герой, както отбеляза брат ми, твърде много пъти падна надолу по склона, за да успее да продължи приключението. С други думи, според мен най-трудна е последната крачка, най-малкото защото, за да я направиш, трябва да си направил и първата, и всички останали. Но човек не трябва да се обезсърчава (или поне аз се боря със себе си и се опитвам да не го правя). Нали също така казват, че в края на краищата човек съжалява повече не за нещата, които е направил, а за тези, които не е направил, така че аз продължавам да се "пилея" в първи крачки. Пък дори и да не стигам до последните, поне ще знам, че съм опитал, вкусил, експериментирал. За какво е Животът, ако не за трупане на впечатления и емоции?... Всяко нещо си има първи път, всеки може да си позволи поне по една, две крачки в различни начинания и инициативи. Една крачка насам, една крачка натам - ами то това си е жив танц! Танцувайте живота си - създайвайте си емоции, опитвайте, може пък следващата крачката да се превърне в пътешествието на живота ви. Успешна и щастлива нова 2011 г.

Тези бисквитки ги правих три дена, но не защото са кой знае колко трудни, а защото се оказа, че не съм преценил в достатъчна степен фактора "Божидара", но си мисля, че по този начин сладките станаха дори по-хубави, защото маслената основа имаше време да отпръхне няколко дена, да се напои добре от шоколада, и в края на краищата да се получи пълно хармонизиране с печения кокос и карамела (при равни други условия сладките могат да се направят и за два часа). Рецептата, която ползвах, е на Йоли.

Необходимите продукти
125 г меко масло
70 г пудра захар
1 яйце
200 г брашно
1/4 ч.л. бакпулвер
1 ванилия

За рошавият кокосов топинг
1 ч.ч.захар
70 г масло
100 г квасена сметана (аз сложих сладка)
1-2 ч.ч. предварително запечен кокос (идеята тук е - колкото поеме карамела за да стане на лепкава маса без да се втвърдява до тесто)
лимонови и портокалови корички (аз използвах само лимонови)

За украсата
100 г натурален шоколад
1 с.л. масло
2 с.л. сладка сметана

Както си личи и от заглавието, бисквитената основа е от маслено тесто. За да го направя , разбърках захарта с маслото на крем с миксера (маслото е хубаво да е със стайна температура) и после прибавих яйцето (принципно е добре и то да не е от хладилника, защото веднага ще изстуди маслото). После пресях брашното заедно с бакпулвера и ванилията и внимателно го сипах в маслото. Разбърках с шпатулата, а после с ръце събрах маслените трохи на топка.

Йоли препоръчва масленото тесто да се раздели на три части, да се оформи като рула, които да се завият в свежо фолио и така да се охладят (във фризера) в цилиндрична форма. На пръв прочит звучи просто, но на мен не ми се получи особено добре, затова аз бих го направил по следния начин: тестото на дебела палачинка бих сложил върху свежо фолио и бих покрил с още едно и бих го охладил в хладилника. След поне 30-тина минути бих извадил стегналото тесто и бих го поразточил както си е между двете свежи фолиа на голяма кора с желаната от мен дебелина. Ако много лепне, допълнително се поръсва малко брашно.Така се прави блат за тарт с ябълки и в случая мисля, че техниката би свършила идеална работа.

Разточва се на около 5-7 милиметра. После много лесно с една чаша могат да се нарежат еднакви по размер бисквитки.
Готовите бисквитки наредих в тава, покрита с хартия за печене,и пекох в предварително загряда до 170-180 гр фурна, докато не придобиха лек кехлибарен загар. Оставих ги да изстиват за цялата нощ, но може и да ги оставите само за 40-тина минути.
За шоколадирането на бисквитите разтопих шоколад с малко масло и сметана на водна баня, всяка бисквитка топнах от едната страна и ги наредих с шоколада нагоре, за да изсъхнат. Шоколадът трябва да се втвърди добре преди следващата итерация.
Топингът ми беше най-интересен за приготвяне.
Първо запекох кокосовите стърготини в сух тиган, докато не придобиха приятен загар. Оставих ги настрана да изстиват.
Сложих захарта в тигана да се карамелизира и като започна да покафенява, сложих сметаната. Както вече казах, използвах сладка, а не заквасена сметана и се получи интересно карамелово съчетание на вкусовете. Бърках докато сместа не се хомогенизира, като слагах и махах от котлона, за да не ми загори твърде много карамела. После добавих кокосовите стърготини и лимоновите корички и продължих да бъркам докато не се получи лепкава кокосово-карамелена маса.
Върху всяка от бисквитките откъм нешоколадизираната страна сложих по една лъжичка от топинга, докато е още топъл и не го загладих, а го оставих "рошав", както е препоръчала и Йоли.
Последният акцент с шоколадовите линийки го направих като разтопеният на водна баня шоколад с лъжичка, доколкото успях, на тънка струйка нанесох върху топинга на линийки.

Вечерта, когато бяха готови масленките, ми се видяха леко странни на вкус - основно топинга. На другия ден обаче, след като починаха и улегнаха, сладките пожънаха небивал успех сред колегите. Така че, мога да препоръчам да се оставят за една вечер преди да се поднесат - явно има защо ;)

Ярешко по балвански

Ако преди 7 години (преди да срещна Христина) някой ми беше казал, че ще ям (и ще ми харесва) ярешко, сьс сигурност:
1. щях да го питам на кое животно малките се наричат ярета; и
2. щом разберях, че са на козите, определено щях да му се изсмея невярващо.
Е, 7 години по-късно не само ям, но и готвя ярешко, че и дори го препоръчвам като рецепта в блога си.... Последното идва да покаже колко непредвидим е животът и колко преходни са човешките убеждения, принципи и светоглед, когато се сблъскат с безцеремонността и непукизма на всекидневието. Хубаво е човек да има убеждения, на които държи; истина е, че историята се пише от онези индивиди, които отстояват принципите си докрай, независимо от трудностите и обстоятелствата, но нека бъдем обективни; "принципът": "Не ям ярешко" не може да си напише собственоръчно името, камо ли нечия История. Човек трябва да прави преоценка на принципите си в контекста на настоящето и да подбира актуалните и приложимите. По отношение на ярешкото трябва да си призная, че принципът ми за неяденето му се оказа неактуален. Димитрови винаги сме били крайно консервативни по отношение на храната, но сродяването с Петрови внесе някои свежи попълнения, ако не на всички Димитрови, то поне в моите хранителни навици. Е, все още не мога да ям белмъш* (или както му викат в Балван - "бял мъж" - особено апетитно наименовение), но пък знае ли човек...

Старите рецепти е трудно да ги опишеш с точни мерки, особено когато майсторите, които ги приготвят, са ги правили в продължение на десетилетия и вече отдавна работят по усет и използват мерни единици като "малко", "една шепа", "колкото за вкус" и т.н. Още повече, че в Балван златното и най-стриктно следвано правило е: "едно към кесим". Така че количествата на продуктите, дадени по-долу, следва да се приемат ориентировъчно и според търсения резултат (повече сос или по-пикантен вкус и т.н.).

Необходимите продукти
1 кг ярешко
1 с.л. брашно
1/2 с.л. червен пипер (сладък)
1 с.л. олио
2/3 - 1 ч.ч. доматен сок
1-2 дафинови листа
няколко зрънца бахар
няколко зрънца черен пипер
сол
черен пипер смлян
1/2 - 1 бира (или бяло вино)
вода

Основното в рецептата е месото да е прясно и да е от младо яре.
Измихме дорбе месото и го овкусихме със сол и пипер предварително и го оставихме да "отдъхва" докато направим соса. Идеята на соса е да е нещо като рядка каша. За да го получим, смесихме брашното, червения пипер, олиото и една-две лъжици вода. Добре оваляхме месото в червената каша и го подредихме в тавата за печене.
Искам да направя уточнение, всъщност две - на Балван рецептата винаги се прави със сладък чеврен пипер и с бира. Аз лично предпочитам месото да е по-пикантно и освен сладък бих сложил и малко лют червен пипер. Другото нещо е,че бирата е на почит у семейство Петрови, особено по отношение на готвенето на ярешко. Проблемът е обаче, че у нас бирата в хладилника е изключение и никога правило, за разлика от виното, с което винаги гледам да съм запасен (основно за приготвянето на сосове). В този ред на мисли, ние приготвихме ярешкото с бяло вино, а не с бира и мога да ви кажа, че резултатът беше много добър. Плодовите аромати според мен дори са малко по-подходящи от аромата на хмел.
Оваляното в кашичката месо заляхме с доматения сок, виното и малко вода (тук съотношенията са едно към кесим - идеята е месото да се покрие поне до половината, а ако искате повечко сосче - може да долеете с вода или евентуално с вино за по-силен аромат). В соса поставихме две дафинови листа, няколко зрънца бахар и черен пипер. Покрих с фолио и сложих в загрятата на 200 градуса фурна за два часа.
В Балван Петров пали пещта и слага месото късно към полунощ, за да е готово на сутринта. Друго си е печеното на пещ месо, но в градски условия трябва да се задоволяваме с печено на фурна, което не е никак лошо - само да вметна.
След два часа махнахме фолиото и оставихме за още 30-тина минути, за да се запече месото.
Да обяснявам ли какво се случва, когато горещото месо се сервира с топъл хляб, някаква свежа зелена салата и чаша вино?... Животът придобива смисъл!
Наздраве!

*кутмач

Тиквеник с ябълки и фурми

Два дена преди Бъдни вечер (към 4,30 ч. сутринта) реших, че е крайно време да ме обхване коледното настроение. Напоследък се бях отдал твърде много на сатурнови настроения и започвах да усещам, че освен на мен, започват да влияят и на околните (Пешо - моите извинения). След като Христина нахрани Дарито, докато я чакахме да заспи, някак си усетихме, че 5,30 е идeалното време да обсъдим изминалата година в опит за оценка и равносметка. Изводът беше, че за да ни подготви за голямата радост - Дарито, Животът през 2010 г. ни прекара през една особено изобретателна и острозъба мелачка (и продължава да си събира лихвите... с тенденция за продължение и през 2011-та), но пък както се оказа - научи ни да ценим стойностните и истинските неща. Ако не друго, открих, че проблемите стимулират въображението и раждат мечти, а както казват хората: истински богат е онзи, който има мечти, така че Животът по един особен начин се оказа щедър към нас. И докато обсъждахме изминаващата година (а Дарито се оплакваше, че не й обръщаме достатъчно внимание) ме осени прилив на енергия и желание, които могат да те осенят само в 5,30 сутринта. Няма по-силна мотивация от желанието да твориш, да създадеш нещо със собствените си ръце. И понеже от опит знам, че отлагането е най-лошата форма на отказ, въпреки ранния час - станах, облякох се и отидох в кухнята, пуснах си няколко серии на Sugar rush за вдъхновение и ...

За този тиквеник си мислих поне една седмица. След като ми отидоха два часа да разпарчадисам огромната тиква, която ни донесоха от Балван, въображението ми се развихри по темата, но някак си не ми се искаше да е обикновен тиквеник (макар, че и той си е доста вкусен десерт). Искаше ми се да пречупя вкуса с още някой плод и да наслоя ароматите и вкусовете. Мислех си за ябълка и стафиди, но след кратък разговор с Христина се наложи да се откажа от стафидите, но за сметка на това намерих интересен заместител....

Необходимите продукти

• 3 средни по размер ябълки, нарязани на малки парчета
• 1 и 1/2 ч.ч. настъргана сурова тиква
• 3/4 ч.ч. кафява захар
• 60 гр. масло
• 1 ч.л. (с връхче) канела
• 1 щипка джинджифил
• 10-тина фурми (ако има повече - повече)
• 2 с.л. сладка сметана
• 8 кори за баница
• 1 ч.ч. орехи натрошени

Ябълките нарязах на по-едри парчета, тиквата настъргах с рендето, а фурмите нарязах на едри парчета. Смесих ги със захарта и ги сложих в тигана върху котлона да омекнат, а захарта да се карамелизира леко. Като започнаха да се поразмекват и да се разнася приятен аромат от тигана, добавих половината масло, канелата, сметаната и щипката джинджифил. След като маслото се разтопи, а парчетата ябълка и тиква започнаха да се карамелизират, свалих сместа от огъня и я оставих настрани.

Понеже исках готовия тиквеник да хрупа, завих фитилите по малко по-нетипичен начин. Всеки фитил завих от две кори. Половината от всяка двойка намазах обилно с разтопеното масло. В другия, ненамазания край, сложих обилно от плънката, но само в единия край, посипах обилно с натрошените орехи (нарочно ги сложих накрая, за да са по-хрупкави) и оттам започнах да навивам фитилите. Маслото в другия край послужи от една страна за залепване на корите, а от друга при печенето ги направи хрупкави и ги овкуси приятно, така че ароматът на масло да е първото, което вдъхваш с всяка хапка.

Готовите навити рула наредих в по-широка тава, така че да не ми се налага да ги завивам и ги изпекох, докато не получиха приятен загар на загрята до 180 гр. фурна. Приблизително 20-тина минути.

Резултатът - Христина правилно отбеляза, че т. нар. тиквеник на вкус напомня малко повече на щрудел, защото ароматът и леко киселият вкус на ябълката доминираше, но съчетанието с тиквата и случайните парчета фурми, които от хапка на хапка изненадваха езика, според мен превърна "тиквеника" в уникално изживяване. Първоначалната ми идея беше да нарежа готовия тиквеник на малки хапки, които да украся с тъмен шоколад, но нали Христина трябва да се ограничава откъм яденето на шоколад, та реших да не съм толкова жесток. Но следващия път обезателно ще опитам.

Весела Коледа на всички!

С пожелание за здраве, радост и сполука!

Овесени бисквити със сладко от фурми

Е, станах на 33. Дали това е най-хубавата възраст (според мен най-хубавата е 6) или е възрастта, от която почва да се брои наобратно, или е възрастта, до която се приема, че трябва да си направил най-важните неща в живота си (от водата вино, да си ходил по вода и да си нахранил с риба и хляб приятели и непознати), не ми се разсъждава, но беше хубав рожден ден - петък. После дойде съботата, а след нея неделята и така... животът продължи.... необезпокояван. След една седмица будуване и среднощни "сатурнови" размисли за стойностните неща в живота, основният извод, до който стигнах бе, че ЗА ДА Е ИСТИНСКИ ЩАСТЛИВ ЧОВЕК, ТРЯБВА ДА ИМА УДОБНА ВЪЗГЛАВНИЦА. Не е много като житейско откровение за 33 години съществуване, но пък си е чистата истина.

Тези бисквитки приготвих за първи път за Христина, когато ме помоли да и направя нещо с овесени ядки. Получиха се много пръхки хрупки, а пълнежът от сладко от фурми се съчета неочаквано добре с общия маслен вкус на бисквитите. И понеже много ни харесаха в къщи - ги приготвих и за колегите за почерпката за рождения ден. Рецептата видях тук.

Необходимите продукти

• 250 гр. масло (размекнато и със стайна температура)
• 1 ч.ч. кафява захар
• 1 яйце
• 1 ч.ч. брашно
• 1/2 ч.л. сол
• 1 ч.л. сода бикарбонат
• 1 ч.л бакпулвер
• 2 ч.ч овесени ядки (фини)
• 1 и 1/3 ч.ч. нарязани на ситно фурми
• 3/4 ч.ч. вода
• 1/2 ч.ч. кристална захар
• 2 с.л. лимонов сок

Маслото разбих със захарта с миксера, докато не стана на кремообразна смес, добавих яйцето и продължих да разбивам още една, две минути.

В отделен съд разбърках брашното, солта, содата и бакпулвера. Добавих и овесените ядки. Получената суха смес прибавих на два пъти внимателно към разбитото масло, захарта и яйцето като разбърквах бавно с шпатула, докато не се получи лепкаво тесто.

Върху покрита с хартия за печене тава след това направих с ръце бисквитките - трябва да се има предвид, че при печене увеличават размера си и трябва да се остави място помежду им като се редят. Вариантът е да се направят топчета и да се поомачкат и оформят с вилица или нещо такова.

Пекох на фурна загрята на 180 гр. за по 12-13 минути всяка партида. От гореописаните продукти ми се получиха около три партиди. Докато се печаха бисквитите, нарязах надребно фурмите, разбърках ги в незалепващата касерола с водата, захарта и сока от лимона и ги сложих на котлона да кипнат. Падна здраво разбъркване, но като поизвря водата се получи много хубаво сладко. Отне ми около 20-тина минути. Готовите бисквити, веднъж извадени, трябва да се махнат от тавата и да се оставят да изстиват на решетка, иначе има опасност да прегорят. В същия или на другия ден бисквитите се слепват две по две (на сандвич) със сладкото от фурми, като това колко сладко ще използвате зависи от това колко имате в наличност. Правилото - "Колкото повече, толкова повече" важи с пълна сила. Бисквитите могат да се слепят и с крем ганаж - стават разкошни.
Колегите одобриха бисквитките и ги унищожиха за отрицателно време. По-голям фурор направиха рошавите бисквити с кокосов карамел, но това ще е следващата рецепта.
Най-невероятната част от рождения ден беше подаръкът, който ми направиха - машина за хляб на Мулинекс, за която страшно им благодаря - подаръкът беше колкото неочакван, толкова и подходящ (за такава си мечтая от години).

Заек чомлек

Нямам никаква представа откъде идва чомлекът, тъй като са ми попадали много различни рецепти с различни продукти, които все се наричат така. В конкретния случай рецептата е сливенска, където май само нея наричат така и предполагам, че е поне толкова вкусна, колкото и останалите.

Необходими продукти:

• 1 заек
• 2 с.л. зехтин (или слънчогледово олио)
• 1 с.л. червен пипер
• 2 средни картофа
• 300 гр. арпаджик (или по-дребен лук)
• 50 гр. бекон
• 3-4 скилидки чесън
• 1 морков
• 1 стрък целина
• 1 ч.ч. бяло вино
• 1 ч.ч. пилешки бульон
• 2 дафинови листа
• 1 стрък прясна мащерка
• няколко зърна черен пипер

Заекът се нарязва на порции, измива и се подсушава добре. Зехтинът се загрява в тенджера и в него се запържва заекът от всички страни, като се поръсва с червения пипер. След като стане златисто червен, се изважда от тенджерата и оставя настрани. В същата мазнина се добавят почистеният арпаджик, счуканият чесън и беконът, нарязан на малки кубчета. След минута-две се добавят нарязаните целина и морков (морковите на снимката са оставени цели, но в конкретния случай те бяха прекалено дребни, за да се режат допълнително). След още минута-две заекът се връща обратно в тенджерата. Добавят се виното, бульона и нарязаните на едро картофи, както и дафиновия лист. Сместа трябва да е покрита от течността, но не трябва да плува в нея. Огънят се намалява и всичко се оставя да къкри на слаб огън около 1 час. Малко преди края се добавят черният пипер и мащерката, тъй като ароматът им става по-слаб при по-продължителна топлинна обработка.