22.11.2012 г.

Да ви представя - Николай!

Толкова отдавна не съм писал, че вече 15 минути стоя пред белия "лист" (екран) и отхвърлям идея след идея за началото на този пост. През това горещо и безсънно лято на много пъти ми се искаше да напиша пост, който да започна с "Нека ви представя - Николай!", но така и не намерих сили и време, за да го направя. Много пъти, докато крачех от спирката на метрото към къщи (едни от малкото свободни минути, които са си само за мен), си мислех, че ще е добра идея да се опитам да уловя в думи разликата в усещанията между това да станеш баща за първи и за втори път. Всеки път мисълта ми отлиташе в различна посока, но колкото и да наслагвах в себе си идеите и усещанията, така и не успях да ги опиша и споделя с вас. Мисля, че и сега няма да успея да се вглъбя достатъчно в себе си, за да го направя. Но поне ще се опитам да нахвърлям по-основните щрихи....
Лятото отмина. Беше едно безмилостно и горещо лято, пълно с накъсани, задъхани нощи; истерично до самозабрава на моменти и сладко и меко и топло като бебешка прегръдка в други, беше забързано и капризно, пълно с компромиси и едновременно с това себеутвърждаващо и удовлетворяващо. Беше едно безкрайно лято, което свърши твърде бързо и неусетно. Коки е вече на почти шест месеца и ми се струва толкова пораснал! А сякаш вчера беше онази луда нощ, в която с Дари се гушкахме на задната седалка на Аудито, докато мама я приемаха в родилното на Втора градска болница... Не, Коки не се роди онази нощ, роди се на другия ден, точно по обяд, като мъж, който знае какво иска от живота и не бърза за никъде.


Как да ви обясня колко са различни Коки и Дари и колко различно се гледат?... Разликата..., разликата е огромна! При Коки липсва онзи вцепеняващ космичен ужас, който съпътстваше раждането и отглеждането на Дари; ужаса, който ме караше отчаяно да отхвърля всичко, което бях и което исках да бъда, да зарежа мечти, желания и планове и да концентрирам цялото си същество и енергия, за да опазя малкото парче крехък живот, което толкова дълго бяхме чакали и което в същото време напълно неочаквано нахлу в живота ни и превърна реалността в тънка нишка, върху която с върховно усилие пазех равновесие. С Коки реалността не се разкъса и сви до нишка - не, тя разцъфтя като пролет - натежа от плод, узря, изпълни се с нов, пълнокръвен живот; обгърна ме, пое ме като пълноводна река и ме понесе по своето течение, но без да ме унищожи като идентичност и стремежи - изправи ме пред нови предизвикателства, но ме остави да бъда себе си без да ме обсебва и изпива до дъно. С Коки се чувствам по-уверен, по-спокоен, по-уравновесен - чувствам се себе си, мога да се отпусна и да се насладя и порадвм истински на малкото човече. Позволявам си без страх да го нагушкам, нацелувам и помачкам на воля, а не само да треперя над него дали всичко е наред.
Единственото, което ми липсва безкрайно е, че не познавам Коки толкова добре, колкото познавах Дари на неговата възраст. Липсва ми време да сме само двамата с него. В себе си усещам, че не познавам достатъчно всичките му усмивки, движения и настроения. Нямам достатъчно време да си говоря с него, да му показвам кученцата през прозореца, животните по стената, магнитчетата по хладилника, да му пея песнички и да разглеждаме кубчетата със салфетки. И това ми тежи ужасно. Помня как всяка вечер като се прибирах от работа се представях на Дари със „Здравей Дари, аз съм татко ти”. За Коки дори и за това не ми остава време, но всеки път като се наведа над него и той внимателно ме огледа и прецени, ми се усмихва и аз се чувствам безкрайно щастлив – защото ме познава.
С две деца, още повече с толкова малка разлика, не е лесно. Усещането е, че не успяваш на никого да отделиш вниманието, което искаш и се саморазкъсваш вътрешно, търчейки насам-натам. И макар все още е вярно, че след като изкъпем и двамата и ги сложим да спинкат, аз издържам около 6 минути пред телевизора и загубвам съзнание, вече все по активно се боря за лично пространство и сега ми се отдава повече отколкото преди. Сега отново имам възможност, желание, а понякога и сили да бъда себе си, да кроя планове, да работя върху лични проекти (или поне да мисля по темата), усещам в себе напиращи желания да … се изправя срещу бели лист (екран) и да събера и концентрирам себе си и мислите си в думи. Оценявам го като стъпка в правилната посока, като малка победа, като един вид разбуждане, за което отчаяно се вкопчвам и се надявам отново да изплувам, за да си поема въздух. 


Оризови топки (с моцарела)

Това е една от много успешните рецепти, които приготвям напоследък по няколко пъти. Идеална е за оползотворяване на недоизяден ориз. ...