Ребърца с оцет и лют червен пипер

Добре, за тази рецепта няма да има увод. Все пак - това е рецепта за свински ребърца, а ребърцата са едно от онези удоволствия в живота, към които не трябва да се пристъпва с колебания и дълги предисловия; щом вече си решил да съгрешаваш - спираш да мислиш, даваш всичко от себе си и се опитваш да удължиш удоволствието, колкото се може повече. Нали така?...

Рецептата е на Лидия от "Италианска идилия с Лидия", макар че пропорциите и някои от съставките не ги спазих много точно. Въпреки това резултатът беше изключително крехък, изкушаващ и с медено-пикантен аромат.

Необходимите продукти
1,5 кг. свински ребърца
1 ч. ч. телешки или пилешки бульон (в оригиналната рецепта е с пилешки, но аз го направих с телешки ребърца)
1 с.л. зехтин (по желание)
1 скилидка чесън (в оригиналната рецепта са 12, но на нас и 1 ни беше в повече - според индивидуалните предпочитания на готвача)
3-4- дафинови листа
2 с.л. мед
1 ч.ч. сухо бяло вино
1/2 ч.ч. червен винен оцет (ние използвахме ябълков)
1/2 с.л. лют червен пипер (или 1 с.л. според предпочитанията за пикантност)
1 ч.л. сладък червен пипер (по желание)

Основното условие за вкусни ребра е... доброто месо. Не знам за вас, но на мен ми е трудно да си намирам добри парчета ребра. Поради някакви неизвестни за мен причини по магазините обикновено предлагат огромни парчета ребра от по 25 -30 см, дебели поне 5 см, в които има твърде много месо и мазнина. Няма да го кажа за първи път - за мен ребърцата трябва да са дълги не повече от 12 см и да са дебели не повече от 2,5 см, т.е. по кокалчетата да има месо за гризане, а не пължоли. Понякога на подходящи парчета попадам в Кауфланд и попадна ли на подходящите ребърца, купувам независимо от предварителните планове за пазаруването.
Месото измих и подсуших с кухненска хартия. Нарязах голямото парче на малки парчета между кокалчетата, осолих, сложих черен пипер и наредих в тавата. Полях със зехтина (макар че според мен беше напъно излишен, но Лидия готви с много зехтин), сложих дафиновите листа и срязах скилидката чесън на три части.
Сложих тавата в предварително загрятата до 220 гр. фурна за около 50 мин. до час. След първия половин час обърнах ребърцата и извадих чесъна, защото ми се стори твърде ароматен. След около час ребърцата бяха добре препечени и готови за глазиране.
До този момент вече бях приготвил маринатата за глазиране като смесих виното, оцета, двете лъжици мед и двата вида черен пипер. Основното тук е, че сместа трябва да е хомогенна, т.е. медът да се е разтворил.
Излях по-голямата част от каквото беше останало от бульона и от мазнината, която ребрата си бяха пуснали и намазах с половината от маринатата за глазиране. Отново сложих във фурната. Този път за 35 мин. Някъде към 20-та минута извадих тавата от фурната, обърнах всички ребра и ги залях с останалата част от маринатата и върнах да се доопекат.
Резултатът надмина всичките ни очаквания. Ние ги хапнахме с картофена салата, но си мисля, че би било по-добре, ако има нещо свежо и зелено за гарнитура.

Пилешка пържола с песто

Въпреки целия ми оптимизъм и желание за добруване, тази година не започна особено добре. И все още нещата не са се стабилизирали - моят курс с антибиотици продължава, Христина от днес вече официално е с температура, а Дарито киха, кашля и вече изпробва в носа си всички капки, които се продават по аптеките. Така е то, на маймуни ни направи тоя Живот. Почвам да си припрявам вече "Ей, да дойде пролетта..." Рано е, но не ми пречи да си припявам, нали така. Пращайте положителни мисли и пожелания - имаме нужда от подкрепа.

Тази рецепта е за "светкавична вечеря". Както се досещате, не ни е до готвене в момента и затова съкращаваме на максимум времето в кухнята. Идеята е взаимствана от менюто на италианския ресторант, в който обядваме понякога.

Време: 30 мин.
Порции: 2

Необходимите продукти
2 бр. пилешки пържоли от бутче
2 с.л. песто "Дженовезе"
сол
пипер
1 с.л. мазнина (по желание)

1. Пуснете фурната на 220 гр. да загрява.
2. Измийте и подсушете пилешките пържоли. Подправете със сол и черен пипер на вкус. Загрейте оребрен тиган на висока температура. Поставете пържолите с кожата надолу без да използвате мазнина. Ако нямате оребрен тефлонов тиган - използвайте обикновен тефлонов с 1 с.л. мазнина за готвене.
3. Когато след 7-8 минути пържолите се изпекат до хрупкава кожичка от едната страна, ги обърнете и върху всяка сложете по една лъжица песто "Дженовезе". Сложете пържолките в загрятата фурна.
4. Печете още 7-8 до 10 минути, извадете от фурната и сервирайте със задушени зеленчуци (бейби моркови и броколи, например) или картофено пюре.

"Рошави" масленки с карамелизиран кокос

Казват, че първата крачка е винаги най-трудна. Може би защото повечето хора са така повлечени от инерцията на Живота, че рядко са готови да приемат нови предизвикателства и не смеят да направят и една крачка встрани от познатото им русло. Е, за мен не е така. Щом нещо събуди въображението ми, съм готов да се хвърля през глава в приключението и да приема предизвикателството. Това в повечето случаи означава също така, че и често ентусиазмът ми изгаря ярко и минава бързо и скоро губя интерес... И това не е от вчера - репликите, с които майка ми ме е запомнила от детството ми, са: "Скучно ми е" и "А аз какво да правя сега?". В студентските години, докато "писателствахме" с Джеймс, той ме беше обявил за цар на силните начала. За съжаление, поради тази ми "способност", всичките ми започнати "романи" завършиха като... къси разкази (ето например моят опит за cyberpunk "роман"). Е, единият от опитите всъщност достигна 120 страници... но после лятото свърши, а и главният герой, както отбеляза брат ми, твърде много пъти падна надолу по склона, за да успее да продължи приключението. С други думи, според мен най-трудна е последната крачка, най-малкото защото, за да я направиш, трябва да си направил и първата, и всички останали. Но човек не трябва да се обезсърчава (или поне аз се боря със себе си и се опитвам да не го правя). Нали също така казват, че в края на краищата човек съжалява повече не за нещата, които е направил, а за тези, които не е направил, така че аз продължавам да се "пилея" в първи крачки. Пък дори и да не стигам до последните, поне ще знам, че съм опитал, вкусил, експериментирал. За какво е Животът, ако не за трупане на впечатления и емоции?... Всяко нещо си има първи път, всеки може да си позволи поне по една, две крачки в различни начинания и инициативи. Една крачка насам, една крачка натам - ами то това си е жив танц! Танцувайте живота си - създайвайте си емоции, опитвайте, може пък следващата крачката да се превърне в пътешествието на живота ви. Успешна и щастлива нова 2011 г.

Тези бисквитки ги правих три дена, но не защото са кой знае колко трудни, а защото се оказа, че не съм преценил в достатъчна степен фактора "Божидара", но си мисля, че по този начин сладките станаха дори по-хубави, защото маслената основа имаше време да отпръхне няколко дена, да се напои добре от шоколада, и в края на краищата да се получи пълно хармонизиране с печения кокос и карамела (при равни други условия сладките могат да се направят и за два часа). Рецептата, която ползвах, е на Йоли.

Необходимите продукти
125 г меко масло
70 г пудра захар
1 яйце
200 г брашно
1/4 ч.л. бакпулвер
1 ванилия

За рошавият кокосов топинг
1 ч.ч.захар
70 г масло
100 г квасена сметана (аз сложих сладка)
1-2 ч.ч. предварително запечен кокос (идеята тук е - колкото поеме карамела за да стане на лепкава маса без да се втвърдява до тесто)
лимонови и портокалови корички (аз използвах само лимонови)

За украсата
100 г натурален шоколад
1 с.л. масло
2 с.л. сладка сметана

Както си личи и от заглавието, бисквитената основа е от маслено тесто. За да го направя , разбърках захарта с маслото на крем с миксера (маслото е хубаво да е със стайна температура) и после прибавих яйцето (принципно е добре и то да не е от хладилника, защото веднага ще изстуди маслото). После пресях брашното заедно с бакпулвера и ванилията и внимателно го сипах в маслото. Разбърках с шпатулата, а после с ръце събрах маслените трохи на топка.

Йоли препоръчва масленото тесто да се раздели на три части, да се оформи като рула, които да се завият в свежо фолио и така да се охладят (във фризера) в цилиндрична форма. На пръв прочит звучи просто, но на мен не ми се получи особено добре, затова аз бих го направил по следния начин: тестото на дебела палачинка бих сложил върху свежо фолио и бих покрил с още едно и бих го охладил в хладилника. След поне 30-тина минути бих извадил стегналото тесто и бих го поразточил както си е между двете свежи фолиа на голяма кора с желаната от мен дебелина. Ако много лепне, допълнително се поръсва малко брашно.Така се прави блат за тарт с ябълки и в случая мисля, че техниката би свършила идеална работа.

Разточва се на около 5-7 милиметра. После много лесно с една чаша могат да се нарежат еднакви по размер бисквитки.
Готовите бисквитки наредих в тава, покрита с хартия за печене,и пекох в предварително загряда до 170-180 гр фурна, докато не придобиха лек кехлибарен загар. Оставих ги да изстиват за цялата нощ, но може и да ги оставите само за 40-тина минути.
За шоколадирането на бисквитите разтопих шоколад с малко масло и сметана на водна баня, всяка бисквитка топнах от едната страна и ги наредих с шоколада нагоре, за да изсъхнат. Шоколадът трябва да се втвърди добре преди следващата итерация.
Топингът ми беше най-интересен за приготвяне.
Първо запекох кокосовите стърготини в сух тиган, докато не придобиха приятен загар. Оставих ги настрана да изстиват.
Сложих захарта в тигана да се карамелизира и като започна да покафенява, сложих сметаната. Както вече казах, използвах сладка, а не заквасена сметана и се получи интересно карамелово съчетание на вкусовете. Бърках докато сместа не се хомогенизира, като слагах и махах от котлона, за да не ми загори твърде много карамела. После добавих кокосовите стърготини и лимоновите корички и продължих да бъркам докато не се получи лепкава кокосово-карамелена маса.
Върху всяка от бисквитките откъм нешоколадизираната страна сложих по една лъжичка от топинга, докато е още топъл и не го загладих, а го оставих "рошав", както е препоръчала и Йоли.
Последният акцент с шоколадовите линийки го направих като разтопеният на водна баня шоколад с лъжичка, доколкото успях, на тънка струйка нанесох върху топинга на линийки.

Вечерта, когато бяха готови масленките, ми се видяха леко странни на вкус - основно топинга. На другия ден обаче, след като починаха и улегнаха, сладките пожънаха небивал успех сред колегите. Така че, мога да препоръчам да се оставят за една вечер преди да се поднесат - явно има защо ;)

Ярешко по балвански

Ако преди 7 години (преди да срещна Христина) някой ми беше казал, че ще ям (и ще ми харесва) ярешко, сьс сигурност:
1. щях да го питам на кое животно малките се наричат ярета; и
2. щом разберях, че са на козите, определено щях да му се изсмея невярващо.
Е, 7 години по-късно не само ям, но и готвя ярешко, че и дори го препоръчвам като рецепта в блога си.... Последното идва да покаже колко непредвидим е животът и колко преходни са човешките убеждения, принципи и светоглед, когато се сблъскат с безцеремонността и непукизма на всекидневието. Хубаво е човек да има убеждения, на които държи; истина е, че историята се пише от онези индивиди, които отстояват принципите си докрай, независимо от трудностите и обстоятелствата, но нека бъдем обективни; "принципът": "Не ям ярешко" не може да си напише собственоръчно името, камо ли нечия История. Човек трябва да прави преоценка на принципите си в контекста на настоящето и да подбира актуалните и приложимите. По отношение на ярешкото трябва да си призная, че принципът ми за неяденето му се оказа неактуален. Димитрови винаги сме били крайно консервативни по отношение на храната, но сродяването с Петрови внесе някои свежи попълнения, ако не на всички Димитрови, то поне в моите хранителни навици. Е, все още не мога да ям белмъш* (или както му викат в Балван - "бял мъж" - особено апетитно наименовение), но пък знае ли човек...

Старите рецепти е трудно да ги опишеш с точни мерки, особено когато майсторите, които ги приготвят, са ги правили в продължение на десетилетия и вече отдавна работят по усет и използват мерни единици като "малко", "една шепа", "колкото за вкус" и т.н. Още повече, че в Балван златното и най-стриктно следвано правило е: "едно към кесим". Така че количествата на продуктите, дадени по-долу, следва да се приемат ориентировъчно и според търсения резултат (повече сос или по-пикантен вкус и т.н.).

Необходимите продукти
1 кг ярешко
1 с.л. брашно
1/2 с.л. червен пипер (сладък)
1 с.л. олио
2/3 - 1 ч.ч. доматен сок
1-2 дафинови листа
няколко зрънца бахар
няколко зрънца черен пипер
сол
черен пипер смлян
1/2 - 1 бира (или бяло вино)
вода

Основното в рецептата е месото да е прясно и да е от младо яре.
Измихме дорбе месото и го овкусихме със сол и пипер предварително и го оставихме да "отдъхва" докато направим соса. Идеята на соса е да е нещо като рядка каша. За да го получим, смесихме брашното, червения пипер, олиото и една-две лъжици вода. Добре оваляхме месото в червената каша и го подредихме в тавата за печене.
Искам да направя уточнение, всъщност две - на Балван рецептата винаги се прави със сладък чеврен пипер и с бира. Аз лично предпочитам месото да е по-пикантно и освен сладък бих сложил и малко лют червен пипер. Другото нещо е,че бирата е на почит у семейство Петрови, особено по отношение на готвенето на ярешко. Проблемът е обаче, че у нас бирата в хладилника е изключение и никога правило, за разлика от виното, с което винаги гледам да съм запасен (основно за приготвянето на сосове). В този ред на мисли, ние приготвихме ярешкото с бяло вино, а не с бира и мога да ви кажа, че резултатът беше много добър. Плодовите аромати според мен дори са малко по-подходящи от аромата на хмел.
Оваляното в кашичката месо заляхме с доматения сок, виното и малко вода (тук съотношенията са едно към кесим - идеята е месото да се покрие поне до половината, а ако искате повечко сосче - може да долеете с вода или евентуално с вино за по-силен аромат). В соса поставихме две дафинови листа, няколко зрънца бахар и черен пипер. Покрих с фолио и сложих в загрятата на 200 градуса фурна за два часа.
В Балван Петров пали пещта и слага месото късно към полунощ, за да е готово на сутринта. Друго си е печеното на пещ месо, но в градски условия трябва да се задоволяваме с печено на фурна, което не е никак лошо - само да вметна.
След два часа махнахме фолиото и оставихме за още 30-тина минути, за да се запече месото.
Да обяснявам ли какво се случва, когато горещото месо се сервира с топъл хляб, някаква свежа зелена салата и чаша вино?... Животът придобива смисъл!
Наздраве!

*кутмач