Толкова отдавна не
съм писал, че вече 15 минути стоя пред белия "лист" (екран) и
отхвърлям идея след идея за началото на този пост. През това горещо и безсънно
лято на много пъти ми се искаше да напиша пост, който да започна с "Нека ви
представя - Николай!", но така и не намерих сили и време, за да го направя.
Много пъти, докато крачех от спирката на метрото към къщи (едни от малкото
свободни минути, които са си само за мен), си мислех, че ще е добра идея да се
опитам да уловя в думи разликата в усещанията между това да станеш баща за
първи и за втори път. Всеки път мисълта ми отлиташе в различна посока, но
колкото и да наслагвах в себе си идеите и усещанията, така и не успях да ги
опиша и споделя с вас. Мисля, че и сега няма да успея да се вглъбя достатъчно в
себе си, за да го направя. Но поне ще се опитам да нахвърлям по-основните
щрихи....
Лятото отмина. Беше
едно безмилостно и горещо лято, пълно с накъсани, задъхани нощи; истерично до самозабрава
на моменти и сладко и меко и топло като бебешка прегръдка в други, беше
забързано и капризно, пълно с компромиси и едновременно с това себеутвърждаващо
и удовлетворяващо. Беше едно безкрайно лято, което свърши твърде бързо и
неусетно. Коки е вече на почти шест месеца и ми се струва толкова пораснал! А
сякаш вчера беше онази луда нощ, в която с Дари се гушкахме на задната седалка
на Аудито, докато мама я приемаха в родилното на Втора градска болница... Не,
Коки не се роди онази нощ, роди се на другия ден, точно по обяд, като мъж,
който знае какво иска от живота и не бърза за никъде.
Как да ви обясня
колко са различни Коки и Дари и колко различно се гледат?... Разликата...,
разликата е огромна! При Коки липсва онзи вцепеняващ космичен ужас, който
съпътстваше раждането и отглеждането на Дари; ужаса, който ме караше отчаяно да
отхвърля всичко, което бях и което исках да бъда, да зарежа мечти, желания и
планове и да концентрирам цялото си същество и енергия, за да опазя малкото
парче крехък живот, което толкова дълго бяхме чакали и което в същото време
напълно неочаквано нахлу в живота ни и превърна реалността в тънка нишка, върху
която с върховно усилие пазех равновесие. С Коки реалността не се разкъса и сви
до нишка - не, тя разцъфтя като пролет - натежа от плод, узря, изпълни се с
нов, пълнокръвен живот; обгърна ме, пое ме като пълноводна река и ме понесе по
своето течение, но без да ме унищожи като идентичност и стремежи - изправи ме
пред нови предизвикателства, но ме остави да бъда себе си без да ме обсебва и
изпива до дъно. С Коки се чувствам по-уверен, по-спокоен, по-уравновесен -
чувствам се себе си, мога да се отпусна и да се насладя и порадвм истински на
малкото човече. Позволявам си без страх да го нагушкам, нацелувам и помачкам на
воля, а не само да треперя над него дали всичко е наред.
Единственото, което
ми липсва безкрайно е, че не познавам Коки толкова добре, колкото познавах Дари
на неговата възраст. Липсва ми време да сме само двамата с него. В себе си
усещам, че не познавам достатъчно всичките му усмивки, движения и настроения.
Нямам достатъчно време да си говоря с него, да му показвам кученцата през
прозореца, животните по стената, магнитчетата по хладилника, да му пея песнички
и да разглеждаме кубчетата със салфетки. И това ми тежи ужасно. Помня как всяка
вечер като се прибирах от работа се представях на Дари със „Здравей Дари, аз
съм татко ти”. За Коки дори и за това не ми остава време, но всеки път като се
наведа над него и той внимателно ме огледа и прецени, ми се усмихва и аз се
чувствам безкрайно щастлив – защото ме познава.
С две деца, още
повече с толкова малка разлика, не е лесно. Усещането е, че не успяваш на
никого да отделиш вниманието, което искаш и се саморазкъсваш
вътрешно, търчейки насам-натам. И макар все още е вярно, че след като изкъпем и
двамата и ги сложим да спинкат, аз издържам около 6 минути пред телевизора и
загубвам съзнание, вече все по активно се боря за лично пространство и сега ми
се отдава повече отколкото преди. Сега отново имам възможност, желание, а понякога
и сили да бъда себе си, да кроя планове, да работя върху лични проекти (или поне
да мисля по темата), усещам в себе напиращи желания да … се изправя срещу бели
лист (екран) и да събера и концентрирам себе си и мислите си в думи. Оценявам
го като стъпка в правилната посока, като малка победа, като един вид разбуждане, за което отчаяно се
вкопчвам и се надявам отново да изплувам, за да си поема въздух.
