18.03.2010 г.

Реване с кайсии


Най-голямата човешка приказка започва с думите "...нека бъде СВЕТЛИНА!". Дали обаче СВЕТЛИНАТА в края на тунела е началото на новия ден (или живот) или е светлината от идващия насреща влак - зависи изцяло от индивидуално светоусещане, а доста често и от личния избор на всеки. Вярно е, разбира се, че точно този избор в повечето случаи изглежда невъзможен, но също така е вярно и че ако има нещо, за което човек да си струва да се бори - това е щастието (не, не е свободата - тя обикновено горчи). За съжаление оптимизмът, че щастието някога ще настъпи, е трудна за преглъщане концепция. Лично аз се боря с идеята за оптимизма непрестанно - падам, ставам, обнадеждавам се, отричам го, мразя го, жадувам го и пак се връщам към него - спасителна, жизнено необходима глътка въздух след поредното гмуркане в дълбините на проблемите, грижите и толкова лесния за пристрастяване, вискокалоричен песимизъм, който ни залива от всички страни. Засега най-успешната ми тактика в търсенето на оптимизма е... визуализацията (навремето на това му викахме - да си мечтаеш). Представям си, че след някакво неопределено време, което не е толкова невъзможно далеч, всички грижи, проблеми и нерви ще са зад мен - бързо избледняващ спомен за нещо малко, несъществено, прозаично и смешно. Именно така през студените зимни месеци, докато се топлехме на свещи и избирахме какво да си пуснем - фурната или радиатора, си представях как някъде през пролетта всички тези проблеми ще са само лош спомен - ще сме получили акт 16, ще са ни пуснали официално тока, няма да ме боли крака и ще сме започнали лека полека да излизаме от кризата... Е, засега от кризата няма изгледи за започнем да излизаме, но поне от вчера на обяд вече сме официално ЕЛЕКТРИФИЦИРАНИ!!! И ей Богу, имам чувството, че крушките светят по-ярко.....


Това е една от любимите ни рецепти. И убеден съм, не само на нас. Много лесен и ужасно вкусен десерт. В къщи го готви винаги Христина и това го прави още по-сладък и неустоим.

Необходимите продукти
5 яйца
1 ч. захар
1/2 ч. брашно
1/2 ч. грис (фин)
1 п. ванилия
плодовете от един компот от кайсии

За сиропа
1л. вода
3/4 ч. захар
настъргана кора от един лимон (по желание)

Обикновено аз не присъствам на тайния ритуал по приготвянето на реването. Изпращат ме далеч от изцеждащите се кайсии ... да не преча. Но имам все пак идея какво се случва.
Като начало Христина разделя белтъците от жълтъците. После, към тях прибавя захарта и ги разбива на сняг. После добавя жълтъците внимателно и отново разбива с миксера. Идеята е да се вкара повечко въздух, за да се получи пухкав блат. Към сместа добавя ванилията и с постоянно бъркане постепенно изсипва и брашното с гриса.
През това време плодовете от кайсиевия компот са се изцедили добре. Обикновено в голяма тава (защото моите десерто-унищожаващи способности са безгранични) се захлюпват изцедените кайсии (тук ми подсказват, че е добре тавата предварително да е набрашнена). Принципно, ако аз правя десерта, ще използвам плодовете поне от два компота, но следвайки старата семейна рецепта, Христина не си позволява излишни своеволия (а и има шанс ако се използва още един компот - да не се изпече добре блата).
Кайсиите се заливат с полу-течното тесто и реването се пече в предварително загрята на 200 гр. фурна, докато се зачерви (принципно става бързо -15, най-много 20 минути). Обикновено Христина проверява дали десерта е готов с клечка за зъби (изкуство, което аз още не съм усвоил).
Тук винаги идва "най-гадната" част, защото вече целия апартамент ухае безбожно вкусно, но ние нямаме студен захарен сироп. Както винаги ми обяснява Христина - вариантите са два - горещо реване и студен сироп, или студено реване и горещ сироп. Ние никога нямаме студен захарен сироп под ръка и затова чакаме реването да изстине.
За сиропа - водата се кипва и в нея се разтопява захарта. За по-голям пиниз може да се добави и настъргана кора от лимон. Горещият сироп се разлива по студеното реване с лъжица, внимателно и без да се прекалява. Важно е да се напои равномерно и навсякъде. Принципно, може в захарния сироп да се добави и сока от компота, но при нас той никога не оцелява до този финален етап.
В общи линии тук започва една вакханалия, която не е за хора със слаби нерви. Обикновено ние запрятаме ръкави, грабваме по една голяма лъжица и... ох, млъкни сърце!..
Идея, която обмисляме за следващия път, е да намажем готовото и сиропирано реване с изцедено кисело мляко. Комбинацията сладко-кисело ни е от любимите, но засега още не сме се престрашили.

16.03.2010 г.

Локумки

Миналото винаги е... добро. То е лъскаво и чудесно, изчистено от полепналите болки и неуспехи под силната струя на избирателната памет и добре подсушено от безвъзвратно пропуснатите шансове с попивателната на спомена за малки победи и откраднати перфектни мигове (независимо дали са били те споделени или просто изживяни в безкрая на някой съвършен самотен съботен следобед с любимата книга в ръка). Миналото е винаги на пиедестал - най-малко, защото тогава всичко, което така или иначе не сме постигнали в живота си, е можело да бъде постигнато... Миналото е богато на... бъдеще; прелива от потенциал и върхове, които да бъдат покорени; наситено е с вкуса на първооткривателството и в него липсва солено-горчивата нотка на цинизма, който рано или късно се превръща в основната подправка, с която щедро ръсим настоящето, за да усетим, ако не истинския, поне някакъв вкус от живота. И именно красотата на спомените и "доброто старо време" са най-ценните ни оръжия, първата ни защитна линия, срещу нитратния цинизъм на злободневието. Арсеналът не се изчерпва с тях, разбира се, но е хубаво да имаш спасителен спомен, в който да потънеш с умиление, когато реалността те опръска до ушите с кал като дълбока до глезените улична локва. Някоя любима песен, мисълта за "открадната" от любим човек целувка или защо не - спомена за вкуса на мекичките домашни локумки на мама....

За съжаление, навремето локумките не бяха толкова често приготвян десерт в къщи, колкото би ми се искало. Може би и затова споменът за тях ми е толкова ценен, те са неразделна част от моето "добро и старо време", заедно с Винету и Поразяващата ръка, "Синьо лято" и плодовите млека с аромат на ягода.
Тази рецепта всъщност е на майката на Христина и част от нейното "добро и старо време", но ей Богу, на вкус бяха точно като моето ;)

Необходимите продукти
  • 1 ч.ч. свинска мас (полу разтопена)
  • 1/2 ч.ч. вода (или прясно мляко)
  • 1/2 кибритена кутийка мая (20 гр.)
  • 1 с.л. захар (и повярвайте ми няма нужда от повече)
  • 1 щипка сол
  • брашно - колкото поеме за стегнато тесто
  • 2 кутии локум
  • пудра захар за поръсване

Рецептата се оказа обидно лесна. Казвам обидно, не за друго, а защото цял живот съм възприемал локумките като деликатес, който рядко ти се отдава шанса да опиташ. Сигуно съм си мислел, че са много сложни за правене. Всъщност, оказа се, че не са. Дори и свинската мас, която си мислех, че няма шанс да намеря по магазините, се оказа, че си се продава във всеки супермаркет. (!..)

Водата (или млякото) за около 30 секунди в микровълновата се стопля, точно колкото да се разтвори в нея захарта, а после и маята. Получената смес шупва за около десетина минути, а през това време може да се нареже локума на парчета - всяко локумче на две. После към шупналата мая се сипва брашното, в което предварително сме "щипнали" малко сол. Като започне да се оформя тесто, се добавя и размекнатата свинска мас, меси се и се добавя брашно, докато се получи стегнато тесто. Идеята е тестото да става за разточване.
От готовото тесто се правят малки топки (около 8 -10 на брой), всяка от които се разточва на кръг. Кръговете се нарязват по диагоналите (като торта) на триъгълници. В широката част на всеки триъгълник се поставя по парче локум (а може и по няколко орехчета) и тестото се навива в типичната за локумките форма (на пурички).
За по-лесно, тавата се покрива с хартия за печене, а върху нея се нареждат локумките, като се оставя малко място между тях, защото със сигурност ще се подуят при печенето.
Фурната се стопля предварително на 200 гр. и локумките се пекат за не повече от 20-тина минути всяка партида. Трябва да се внимава да не се препекат, защото стават твърди.
Готовите локумки се поръсват щедро с пудра захар.

15.03.2010 г.

Свински ребра с цитрусов карамел

Мисля, че ако се даде възможност на хората да избират – печени свински ребърца или салата от моркови, повечето ще изберат.... ребрата. Лично аз предпочитам двете заедно. Разбира се, печеното месце с топъл хляб е една от онези радости в живота, които се плащат скъпо, но без които не може, същият този живот да се оцени по достойнство. Но пък не всичко е небце (това не мога да повярвам, че го казвам аз) и ако ще са ребра, поне се опитвам „грехът” да е наполовина и вместо пържени картофи и топла питка – поднасям със салата от моркови (ако има и ряпа). Тази рецепта е отново от „Гответе с мен” и с нея (към този момент) се изчерпват рецептите за печени ребра. Не знам за вас, но на мен много ми допада, когато ми се прияде нещичко, да имам няколко варианта за избор. Е, вече в сайта има три рецепти за ребърца.

Необходими продукти:

  • 3, 4 скилидки чесън
  • 1 клонка розмарин (или 1 ч.л. сух)
  • 1 дафинов лист
  • 1-2 с л зехтин
  • 30 гр. масло
  • сок от 1 портокал
  • сок от 1/2 лимон
  • 2-3 с л мед
  • сол
  • черен пипер
  • 1,2 – 1,5 кг. свински ребра (или 500 гр. шарено свинско месо, пилешки бутчета, пуйка и т.н)

Рецептата може да се приготви както с ребра, така и с голямо парче месо. Ние, като любители на кокалите, си я приготвихме с ребърца и ни беше много вкусно.

Първо, добре измих месото и колкото можах обрах видимите сланинки. Посипах със сол и черен пипер и оставих да се изцеди в голяма чиния.

В достатъчно голям тиган (аз използвах най-големия от серията Индженио) сложих бучката масло да се разтопи и към него добавих зехтина. Когато се загряха, добавих розмарина, дафиновия рист, няколко раздробени зърна черен пипер и нарязаните на половинки скилидки чесън. Всичко се запържи до цвят на среден огън, след което извадих дафиновия рист и чесъна настрана. Ако използвате клонка розмарин, изваждате и нея (понеже аз използвах сух, го оставих да се запече по коричката на месото).

Засилих „огъня” и сложих ребрата както са си цели първо с месото надолу. След като коричката стана хрупкава и започна да причинява несъзнателно слюноотделяне, обърнах месото и запържих и от другата страна. Пуснах фурната да се загрява на 220С.

Обърнах отново ребрата, така че да са с месото нагоре и ги сложих във фурната. През това време се заех с глазурата. Смесих портокаловия сок с лимоновия, добавих меда (по желание може да се добави и малко настържана кора от лимон). Сложих щипка черен пипер и много се колебах за лют червен пипер, но си го спестих.

Сложих сместа в една касерола и редуцирах на среден към силен огън на котлона. Идеята е сосът да започне да се карамелизира.

Когато реших, че сосът е готов, залях месото и го оставих да се доопече във фурната – общо около 30-тина минути.

В оригиналната рецепта месото се поднася с предварително запържените чесънчета, но на мен лично комбинацията не ми допадна.

14.03.2010 г.

ЗДРАВОСЛОВНИ "пържени" картофи

Да, да няма такъв филм като "здравословни" пържени картофи, но именно като такива ги рекламираха в рецептата, на която попадна Христина вчера! И понеже си падаме по здравословните неща (хаха), веднага си ги направихме за "опитно поле" (както казваше брат ми на времето). Рецептата освен лесна, се оказа и невероятно вкусна и определено ще влезе в "златния фонд" на семейство "Димитрови", наред с "надупените" картофи и картофите на ветрило.

Необходимите продукти:
  • 1 и 1/2 с.л. зехтин (олио) (ако тавата е незалепваща и 1 лъжица ще стигне)
  • не повече от 1 кг. картофи
  • 2 яйчени белтъка
  • сол и черен пипер на вкус
  • балканска шарена сол и чубрица (за поръсване)
Приготвянето е изключително лесно. Като начало е добре да се включи фурната (на 200 градуса) да загрява заедно с намазнената тава. След това следва беленето на картофи и нарязването им на пръчици. Предполагам всеки си има техника за това - ние първо ги нарязваме на филии с дебелина около 0,5 см и после на пръчици. Нарязаните картофи се подсушават и се оставят за минутка- две настрани.
Белтъците хубаво се разбиват на пяна. Използвах телта, за да ги разбия и останах искрено учуден колко лесно стана (мързеше ме да разопаковам миксера).
След това картофите хубаво се разбъркват с бухналите белтъци и се нареждат върху вече сгорещената тава така, че по възможност да не се опират много много. На нас това с допирането не ни се получи особено, а и послепнали картофките бяха чудесни.
Печенето ни отне около 30-35 мин. Като извадихме поръсихме със сол, черен пипер и останалите подправки. Ако не ви мързи и си направите едни бързи задушени зеленчуци (моркови, броколи и брюкселско зеле) и един бърз сос бешамел - здравословният съботен обяд е налице!

9.03.2010 г.

Хляб без месене

Правилно са си го казали хората - от хубавите неща в живота... се дебелее. Един - два килограма отгоре може и да не изглеждат като кой знае колко висока цена за плащане, когато става дума за топла питка с масло и сирене, но аз съм живото доказателство, че ако не се подхожда с умереност към храната, животът се превръща предимно в борба... за оцеляване. Умереността, обаче, е доста труден за усвояване урок, особено когато един от най-големите ти пороци е... вечерята. Но човек се учи докато е жив. Напоследък аз май наблягам повече на уроците по хлебарство, отколкото на житейските и в резултат на това отново си върнах "загубените" килограми...но пък преоткрих центровете на удоволствие в мозъка си ;). Тази питка без месене на пръв поглед не е нищо особено като продукти, но начинът на приготвяне и крайният резултат направо блокираха инстинкта ни за самосъхранение и вместо само да си отчупим по краешник, с Христина омахахме питката без дори да се усетим.


Необходимите продукти:

  • 500 гр.брашно
  • 1 чаена чаша (около 220 мл.) хладка (към топла) вода
  • 3/4 чаена лъжичка сол
  • 1 чаена лъжичка (или едно пакетче от 7 гр.) суха мая

Тази рецепта се води като хляб без месене. Мен месенето не ми тежи, но явно има и такива техники. Интересното, обаче, е в начинът на печене, а именно - в богата на водни изпарения среда. По същата техника се приготвя и турската пита от "Опитайте", която смятам също скоро да... опитам разбира се.


Както си беше по рецептата, разбърках всички съставки в купата за месене, покрих с кърпа и оставих до радиатора на топло. За разлика от другите рецепти, тук се изискваше поне 3 часа тестото да втасва - така че, общо взето, целият следобед отиде във втасване... и гледане на "Всички обичат Реймънд".

Принципно, идеята е тестото да не се меси, но аз си завъртях един, два пъти и му добавих мааалко брашно, че ми се стори твърде меко. То такова трябва и да бъде, но аз така си предпочитам. Набухналото тесто пренесох до тавата за печене. (Ако не сте с незалепваща тава, е добре да я набрашните предварително с царевичен грис или с брашно.) Оформих топка колкото можах и както препоръчваше Даниела от "В кухнята на моето семейство", от която видях рецептата, покрих отново с кърпа и оставих допълнително за около час да си бухне още веднъж.

Чалъмът при този хляб, както казах, е в печенето.

Идеята е следната. Освен тестото, в добре загрятата фурна (на дъното) се поставя и съд с вряла вода, която по време на печенето се изпарява и така тестото се пече... на пара.

Следвайки указанията първо на дъното на фурната поставих широка и плоска тава и включих фурната на 230 градуса. Когато реших, че фурната и тавата са добре нагряти, сипах в тавата (особено внимателно!!) вряла вода. Както можеше да се очаква, цялата кухня стана в пара, колкото и бързо да върнах тавата във фурната. Направих с нож няколко резки по повърхността на тестото за по-ефектно опичане и го хвърлих да се пече.

След 40-тина минути питката беше готова. Принципно е хубаво като се зачерви коричката отгоре и питката е почти готова, да се извади тепсията с водата от фурната (отново много внимателно, особено ако има останала неизпарила се вода), а хлябът да се свали на най-ниското ниво (и фурната евентуално да се пусне на долен реотан), за да се запече добре и коричката отдолу.


Да обяснявам ли какво падение беше тази кулинарна страст?.. Да обяснявам ли колко бързо свърши пухкавия симид?!... Да си признавам ли за маслото и шарената сол!... За сиренцето и компотът от праскови?!... Но млъкни сърце!..

4.03.2010 г.

Сладко лимоново пиле

Не е за вярване, че едва днес публикувам тази рецепта, при условие, че вече трети ден мартенският брой на сп. "Меню" е по реповете !!!.. В него, в секцията "Меню с приятели", е публикувана рецепта по мой избор и е направено представяне на "Кулинарни страсти и (по)падения"!!! Да, прекалявам с удивителните, но истината е, че ми се сбъдна една мечта ;) и съм много развълнуван. Всичко се случи още през януари и някак зашеметяващо бързо. Людмил Хайдутов (редактор в списанието) се свърза с мен чрез Фейсбук с покана за участие, а по това време аз изцяло бях на вълна болки в крака и обикаляне по болници. Повярвайте ми, мисълта да се откажа беше особено примамлива, но понеже знам, че мечтите се сбъдват рядко и отдаде ли ти се шанс, трябва да се действаш светкавично, се съгласих, подтискайки лошото си настроение. Направих всичко възможно, за да не позволя страховете и притесненията по избора на лекар, осигуряването на парите за операцията и влудяващата болнична миризма, да ме разсеят и обеззверят (макар, че поне на няколко пъти бях на косъм да се откажа) и три дена преди да "легна под ножа", посетих офиса на списанието, където приготвих рецептата и си поговорихме с Людмил.

Сигурно сте забелязали, че когато някоя мечта е на път да ви се сбъдне, изведнъж се появяват какви ли не пречки и различни обстоятелства, които подлагат на изпитание силата на желанието ви. Или поне по филмите се случва така ;) Е, за мен правилото важи с пълна сила. Както ми беше казал един голям бизнесмен, с който имах щастието да се запозная в Лондон - "Don't be afraid to get out of your comfort zone".
Много, ама много добър съвет! Преди това никой не ми го беше казвал по този начин. Нали знаете как има неща, които си ги усещате някак си в себе си, но не можете да ги изразите с думи и когато някой успее да опише това усещане в едно изречение, то едва ли не се превръща в прозрение за вас. Е, аз го почувствах точно така. И сега, когато ми се наложи да правя избор или да се боря с лошите си настроения и страхове (а всички, които ме познават от повечко години, знаят колко мрачна и депресивна личност мога да бъда), се опитвам да не се свивам в черупката си (моята "comfort zone"), а да предизвиквам себе си.



Необходимите продукти

  • 8-10 бутчета или голямо пиле разфасовано на 8-10 парчета
  • морска сол и черен пипер
  • 3-4- с.л. зехтин
  • мащерка (по възможност прясна)
  • 1 ч.л балсамов оцет
  • 100 мл. вода
  • 2 с.л. тъмен соев сос
  • 3 с.л. мед
  • 1 лимон
  • връзка пресен магданоз

За картофеното пюре

  • 1 кг. картофи
  • сол
  • ч. пипер
  • 30 гр. масло
  • връзка зелен лук
  • 100 мл. готварска сметана
  • 100 мл. пълномаслено мляко

Рецептата е на Гордън Рамзи и откакто я опитахме сме й големи почитатели.


Пилешките бутчета се изчистват като се отрязва долната става, така че да остане само кокала - така месото се готви доста по-бързо. Месото се измива и подсушава с кухненска хартия.

В тигана се загрява зехтинът и парчетата месо се запържват, докато започнат леко да придобиват цвят. Добавя се соевият сос и балсамовият оцет, което допълнително усилва цвета на месото.

Лимонът се нарязва на шайби и се прибавя в тигана. След 20-тина секунди се добавя и чаша вода. Пилето се оставя поне за 6 минути да се готви, като от време на време се обръщат парчетата.

Добавя се мащерката. Около 5 минути преди да е готово, пилето се залива с меда. Посолява се и се поръсва с черен пипер. Магданозът, нарязан на едро, се поръсва върху вече почти готовото месо. Отнема се от огъня, върху всяко бутче се поставя по един лимон и се оставя да отдъхне докато гарнитурата е готова.

Картофите се обелват и нарязват на кубчета. Заливат се с вода и се сваряват. Важното е картофите да не се разварят. В тиган се слагат сметаната и млякото, посолява се, добавя се черен пипер и се кипва, огънят се намалява и се оставя да се редуцира.

Сварените картофи се оцеждат добре, връщат се в тенджерата и се оставят за малко на топлия котлон да поизсъхнат. Намачкват се с редуцираната сметана и мляко на пюре и към тях се прибавят маслото и нарязания пресен лук. Подправя се на вкус, ако е необходимо.

За поднасянето - може да се направи канапе от картофеното пюре, върху което да се облегнат парчетата месо. Декорира се с лимоните и се залива със соса от тигана.


1.03.2010 г.

Трицветно ризото

Не знам дали ви е правило впечатление навремето по ресторантите (а и по пионерските лагери) много често поднасяха като гарнитура ориз с грах. Именно за този ориз си мислех, докато импровизирах вечеря за брат ми, който ни дойде на гости, за да помогне да оправим компютъра. Комбинацията е доказано (по балкан-туристски) сполучлива и макар да й липсва (поне в спомените ми) особен финес и деликатност, е вкусна и лесна за приготвяне. Още повече, че я приготвях между другото, докато се въртяхме около компютъра – това чудо на съвременната техника, което като спре да работи и живота губи смисъл ;)

Необходимите продукти

  • 1 ч. ориз
  • 1 с.л. зехтин
  • 1-2 моркова
  • 1 ч. грах (може и замразен)
  • 1 средно голяма глава лук
  • 1 кубче зеленчуков бульон
  • 2 ч. вода
  • мащерка
  • чубрица
  • сол
  • пипер

Макар че ризотото е идеално и като самостоятено ядене (за лека и здравословна вечеря например), то е особено подходящо и за гарнитура (на да речем – пържоли на тиган с чили паста - хахаха – Димитровите сме доказано (!) месоядни и с едно ризото, макар и трицветно, трудно ще се нахраним) .

Ризотото се приготвя изключително бързо и лесно. Хубаво е предварително да си приготви човек бульона, защото веднъж започне ли се със запържването, няма да остане време за него. Една чаша вода кипва в микровълновата за малко по-малко от две минути. В нея разчупвам бульона и го оставям да се разтвори. Доливам с още две чаши гореща вода и оставям да ми е под ръка.

Лукът го предпочитам настърган. Морковите също. Предварителната подготовка е по-малко сълзлива, ако лукът се стърже в близост до течаща вода. Този „пиниз” ми го каза Христина, за себе си нямам обяснение, но съм установил, че е вярно – лукът люти по-малко.

Когато всички продукти са в необходимото състояние и подредени в купички и чашки на плота, пристъпвам към готвенето. През това време тиганът вече се е затоплил, а зехтинът тъкмо започва да дими...

Леко запържвам лука и след едно-две разбърквания добавям и настърганите моркови, за да се позадушат. Още няколко кръгообразни движения с дървената лъжица и добавям ориза. Тук движенията стават по-чевръсти, защото оризът е малко по-придричив към запържване. Оставям го леко да се „остъкли” и започвам да добавям постепенно бульона. Основното правило, както ме научи Иван, е бульонът да е горещ и да се сипва постепенно. Ей, блажени бяха времената, когато ливвах бульона и отивах да гледам някоя серия на „Приятели”, докато се сготви ориза....

Сега бульонът го слагам черпак по черпак и разбърквам докато оризът попие течността преди да добавя още. Долу-горе на втората чаша бульон изсипвам замразения грах – на него малко му трябва. Принципно бульоните са солени, така че може и да няма нужда от допълнително сол, но това е според вкуса на всеки. Черният пипер при готвенето на ориз е задължителен в нашето семейство, а специално към този ориз добавих и прясна мащерка и чубрица (но не много, защото на Христина чубрицата в ориз не й допада особено).

Правилото при ориза са ми казвали че е 3 към 1 – три чаши вода за една чаша ориз. Според мен това е само препоръчително съотношение. Рядко се ограничавам само с три единици вода – обикновено доливам, докато ризотото придобие вида, който ми допада.

Много хубаво би било, ако има в храдилника малко пармезан. Настърган щедро върху ризотото ще го превърне в съвсем друга категория ястие. Ние за съжаление нямахме, а и всъщност брат ми не яде сирене...

Понеже обичам по-пикантното, си поръсих порцията с едро натрошено чили. Естествено порцията от снимката беше само за блога, аз си досипах още два пъти ;)

Да ви е вкусно!

24.02.2010 г.

Фокача с грозде и Горгонзола

Какво да приготвя за следобедно гости? Това беше въпросът когато се разбра, че английската група ще дойдат на гости в неделя следобяд. Трябваше да е нещо неангажиращо, да върви с чаша вино и да е достатъчно леко за да може човек да го хапне и след като вече е обядвал. След кратко мислене се сетих за тази рецепта от „Гответе с мен”, снимката, на която доста ми беше допаднала. Речено-сторено.

Необходимите продукти:

  • 300 г брашно тип 500
  • 1 ч л суха мая
  • 170 мл топла вода
  • 1 ч л захар
  • 1 ч л сол
  • 1 с л зехтин
  • 2-3 чепки черно грозде без семки
  • 200 г сирене Горгонзола или друго синьо сирене
  • 6 с л захар

Тестото, разбира се, замесих още от сутринта. Затоплих водата в микровълновата за 30 секунди, добавих захарта, разбърках добре да се разтвори, а после добавих и маята. Оставих да шупне за 10-тина минутки.

В купа соложих брашното, добавих солта и шупналата мая и забърках тестото. Накрая добавих и зехтина. След малко по малко от 10 мин. месене се получи се меко и еластично тесто. Оформих го на топка и го оставих до радиатора, покрито с кърпа, да се надига за няколко часа (за предпочитане 1 и 1/2 -2 часа).

Към обяд втасалото тесто разделих на две части, долу горе в съотношение 1/3 и 2/3. Разточих по голямата питка колкото да покрие тавата за печене. Не съм използвал хартия за печене, макар в рецептата да пишеше така, защото в инджениото нищо не залепва. Раздърпах с пръсти тестото по тавата, така че краищата да се надигнат по стените нагоре. Наредих 2/3 от гроздето и сиренето. Поръсих с половината от захарта.

За „капак” раздърпах втората топка тесто и я сложих, както е по рецепта, отгоре и се опитах да захлупя краищата на долната питка върху горната. Е, успях до някъде. Направих няколко плитки разреза по повърхността на фокачата и отгоре разпределих останалото грозде и сирене. Поръсих останалата захар и сложих фокачата в предварително загрятата до 180 С фурна. Печенето отне малко повече от очакваното – пригответе си поне 30-тина минути (не е лошо да хвърляте по едно око и ако започне сиренето да загаря сложете отгоре алуминиево фолио).

Понеже използвах червено и бяло грозде, всяко от които беше с различна захарност, препоръката ми е да използвате наистина сладко грозде – лично на мен с по-сладкото грозде ми беше по-вкусно.

Поднесох с испанско червено вино.

23.02.2010 г.

Шоколадов десерт с орехи

Тази рецепта ми я сподели Цецо, с който отдавна не се бяхме чували, но щом разбра за Кулинарните страсти, се включи на висока скорост, за което му благодаря. Реших да я опитам в последния ден от януари, когато бях на работа, преди да изляза в отпуск за операцията. Дозата, която Цецо предлага, е доста голяма и вместо очакваните 12 мъфина, направих и един кекс. Колегите в офиса много се зарадваха – имаше за всички. При тези мъфини опитахме за първи път и от боите за сладкиши, които взех от дрогерията на ул. "Три уши" 5 в София, за която научих от блога на Йоана и страхотната й идея „Кое от къде?”. Получиха се много вкусни кексчета, много шоколадови и калорични, но... нали знаете за хубавите неща?...

Необходимите продукти

  • 2 ч. ч. брашно
  • 2 ч. ч. захар
  • ¾ ч.ч. какао
  • 2ч.л. сода (следващия път ще сложа най-много една, но ще увелича частта на бакпулвера)
  • 1 пакетче бакпулвер (10 гр.)
  • 2 пакетчета ванилии
  • 3 яйца
  • 1 ч. ч. прясно мляко
  • 1 ч. ч. еспресо кафе (аз използвах кафе джезве)
  • ½ ч. ч. разтопено масло (олио)
  • 1 ч. ч. начупени орехи

За глазурата

  • ½ ч. ч. масло
  • 2 черни шоколада (според мен и около 150 гр. са достатъчни)
  • 2 ч. л. кафе

Като цяло изпълнението на рецептата се оказа сревнително лесно. Сухите продукти (брашно, захар, какао, сода, бакпулвер и ванилиите) обърках в една купа докато се смесиха добре. В дупка в средата изсипах предварително разбитите яйца, млякото, кафето и маслото, и понеже миксерът се намира чаааак на горния рафт – разбърках добре с голямата тел. Добавих и орехите и замених телта с лъжица, защото сместа взе да се сгъстява.

Както вече казах, пропорциите са според мен двойни – получи ми се доста тесто. Половината изсипах в гумена форма за кекс, а останалата в чашките за мъфини (според оригиналната рецепта на Цецо, сместа се изсипва в предварително намазана с масло и поръсена с брашно тава). Пекох, по инструкция в предварително нагрята до 180° фурна за около 40-тина минути.

Глазурата също е лесна, и както се оказа в последствие (защото доста от нея остана) много вкусна и за самостоятелно ядене :). Продуктите за глазурата смесих и разтопих на водна баня, след което щедро украсих мъфините и кекса. Идеята е кексъг да е полуизстинал, когато се глазира.

Е, не украсих с цели орехи, но пък Христина се отпусна да рисува цветенца върху мъфините. Определено беше забавно.

19.02.2010 г.

Питка "Слънце"

Чудя се дали е възможно човек да изживее живота си като избягва да се изправя пред каквито и да било предизвикателства и да бъде щастлив? Сигурно е възможно, но за мен това ще си остане само една теория. Животът ми не веднъж и два пъти е стигал до кръстопъти, на които се е налагало да вземам бързи решения за важни неща без достатъчно информация. Винаги съм се водил от правилото, че най-важно е да си сигурен в посоката, да знаеш какво имаш да губиш и да вярваш в себе си. Предизвикателствата са част от начина ми на възприемане на света и рядко ми се е случвало да правя компромиси (за големите неща). Не винаги успявам от първия път, но сбъркам ли – опитвам отново. Така де, колко живота има човек, че да си позволява да пропуска шансовете, които му предоставя животът?

Тази питка я направихме за Нова година. 2010 я посрещнахме с Коко, Дани и Мими и бях решил да се представя подобаващо. Основното ястие беше пуйка (рецептата ще публикувам през март) с кисело зеле и питка слънце.

Питка "Слънце" се бях навил да направя още лятото, но така и не намерих повод, за да запретна ръкави. Кратко търсене в Google ми разкри необятния свят на питките – честно казано си мислех, че има няколко основни техники за правене на погачи, но разнообразието е огромно и не знам дали ще успея да обобщя основните техники, но имам такова намерение. Специално тази рецепта намерих във форума на Българския Бебе Център.


Необходимите продукти:
  • 1/2 кубче мая (или един пакет (7гр.) суха мая)
  • 1 ч.л. лъжица сол,
  • 1 ч.л. лъжица захар,
  • около 300 мл вода,
  • 2-3 с.л. зехтин или олио
  • брашно, колкото поеме /малко повече от половин килограм/ за меко тесто
  • 150 гр сирене
  • жълтък за намазване

Омесването се оказа доста лесно. От продуктите (без сиренето и жълтъка) омесих меко тесто, което оставих да втаса за няколко часа (в оригиналната рецепта е 10-ина минути). От втасалото тесто направих няколко малки топки, като всяка малка питка разточих леко, поръсих щедро със сирене и навих на руло. За реденето на питата дойде на помощ Христина, че е по-чевръста в пръстите. Наредихме питката в една от по-големите ни тави, която намаслихме предварително.

За външния ръб на погачата нарязахме тестените рула на пънчета от по 4-5 см. и ги наредихме легнали по края на тавата. За следващия ред навитото тесто нарязахме на около 8-10 см. пурички, като всяка пуричка допълнително разполовихме, но вече под ъгъл, така че да се получиат лъчите на слънцето. При подреждането в тавата скосените от едната страна пънчета легнаха върху първите и така, леко застъпвайки предишния ред редихме лъчи, докато стигнахме центъра. В средата завихме на руло едно парче тесто без плънка.

Оставих питката още веднъж да си втаса, при което тя значително увеличи обема си, за около час (или евентуално за 20-30 минути), намазах я с разбит в малко прясно мляко жълтък и я сложих да се пече 20-30 минути в предварително загрята до 190 – 200 градуса фурна.

Получи се нещо невероятно. Като стигнахме у Кокови за празника Мими така се нахвърли върху питката и сладко, сладко си хапваше, че после почти не опита от основните ястия.

Няколко дена по-късно, вдъхновен от успешния опит с новогодишната пита (каквато правих за първи път) опитах и новогодишната рецепта на Димитрана. Питката отново беше феноменална и страшно ни се услади. Ето как ни се получи на нас, а рецептата можете да вземете от тук.



15.02.2010 г.

Пикантни свински ребра

Едва ли някой има нужда от убеждаване, че връзката между свинското и зимата е ... пряка. Е, по Коледа връзката е най-силна, но едва ли някой ще отрече, че и през снежните почивни дни, когато вечерта се спуска над града, в къщи е топло, настроението лежерно, а ти се хапва нещо вкусно (и раснало на кокал), печените свински ребърца са едно от най-добрите решения. Хубаво е, разбира се, в петък някой да се е досетил, че в събота ще настъпят „вълчи” времена и да е минал през месарницата, но това се подразбира от само себе си. Ние пазаруваме от магазина на спирката на трамвай №8 срещу мола. Последния път Христина чака около 30-тина минути, за да разфасоват месото – толкова прясно е всичко там. Настоящата рецепта е от сайта „Гответе с мен” и е идеална за голяма семейна вечеря или за хапване през целия уикенд.
Необходимите продукти:

  • 3 скилидки чесън (но и една ще свърши работа. Аз лично предпочитам да не прекалявам с чесновия аромат)
  • 2 червени люти чушки (това е строго препоръчително и само за любителите на по-екстремната кухня, ние лично си ги спестихме)
  • 2 с. л. соев сос
  • смлян черен пипер
  • 2 ч. л. сладък червен пипер
  • 1/2 ч. л. люспи от червен пипер
  • 4 с. л. зехтин
  • 1,5 кг. свински ребра
За глазурата
  • настъргана кора от 1 портокал
  • сок от 1 портокал
  • настъргана кора от 1 лайм
  • сок от 1 лайм (или лимон)
  • 2 с. л. мед

Прецених, че подготовката на месото няма да ми отнеме много време, така че реших да пусна фурната да се загрява предварително. Друго си е да хвърлиш месото в добре нагорещена фурна, това всички го знаят. 180С. са повече от достатъчни в случая.

Разбърках в една купа всичките подправки заедно със зехтина и соевия сос. За любителите на силните усещания в соса се наситняват и лютите чушки и чесъна. Както вече споменах аз ги пропуснах – Христина не си пада по лютото, а аз, макар и да обичам пикантно, си знам, че не ми понася добре на стомаха. Ако наоколо няма люти чушки, може да се сложи надробено изсушено чили – резултатът ще е много сходен.

Залях предварително добре измитите ребра със соса, покрих с алуминиево фолио и хвърлих във фурната да се пекат.

През това време се заех с глазурата. Настърганите портокалови и лимови корички смесих с меда и сока от портокал и лайм и разбърках добре докато меда се разтопи.

След 20-тина минути извадих ребрата, намазах ги с медената глазура и допекох месото за още 25-30 минути вече без фолио. Ако имате нерви и желание през това време може веднъж, два пъти да залеете месото със сосчето от тавата.

Както е казал поета „нататък е ясно” – остър нож, чаша червено вино, любимите салатки и ... няма какво да си кривим душата, хубавата храна действа положително на настроението.

Оризови топки (с моцарела)

Това е една от много успешните рецепти, които приготвям напоследък по няколко пъти. Идеална е за оползотворяване на недоизяден ориз. ...