Хек с хамон

Някои идеи изискват време и няма преки пътища за осъзнаването им (или ако има, те са болезнени и травматизиращи). Човек трябва да е грешил, да е губил и печелил, да се е възхищавал и после да се е разочаровал, да е бил повод за гордост за някого и после горчиво да го е предавал, да е обичал и да е бил обичан, да е страдал и да е преживявал мигове на истинско, почти нереално щастие, за да види света през собствените си очи. А това е трудно, ей Богу, толкова много хора, медии и компании се опитват да ти представят техния свят, техните идеи, техните разбирания, тяхната истина, че е много лесно човек да се подхлъзне и наистина да приеме, че, например, добрата майка е тази, която задължително слага на масата за вечеря.... бутилка Кока-Кола, или че "добрата" храна на Нестле ще ти осигури добър живот ... или че бебетата трябва да се къпят с вода, в която е разтворен суров жълтък, например. Убеден съм, че съветите са за това да се дават, не да се приемат. Mary Schmich го е казала (популярна заблуда е, че текстът е на Кърт Вонегът) далеч по-добре от мен: "Внимавайте чии съвети приемате, но бъдете търпеливи с тези, които ги дават. Съветът е форма на носталгия: даването му е начин да се уловят мигове от мътните води на миналото, да се забършат, да се пребоядисат грозните им части и да се предложат за повече отколкото всъщност струват." Разбирането на тази истина според мен е ключът към удовлетвореността от живота. Разбира се, има и уловка - разбирането не е достатъчно, необходимо е и търпение - а това е един от най-трудните уроци на живота. Търпението да изслушаш съвета и да отдадеш на съветващия дължимото, за това, че се е опитал да сподели своята истина с теб.

На тази рецепта попаднах тук . Докато търсех интересни рецепти за хек, който е по правило суха риба и обикновено се предлага да се панира, за да се запази сочно месото, попаднах на тази комбинация, която осигурява сочността на месото без да се налага пърженето му (нали отбягваме пърженето в къщи). Е, излиза малко по-скъпо заради хамона, но пък става наистина удивително вкусно и е много лесно за приготвяне.

Необходимите продукти (за вечеря за 2-ма)
2 филета от хек
4 слайса хамон (в оригиналната рецепта е прошуто)
2 ч.л. песто
2 ч.л. смлени бадеми (мое допълнение)
черен пипер
1 ч.л. зехтин

Приготвянето е наистина много лесно. Първо смесих пестото със смлените бадеми. Постлах два слайса хамон върху незалепващата тава. Отгоре им сложих подправените с малко черен пипер филета от хек (не се слага сол заради пестото, което е основният носител на вкуса), покрих ги обилно със сместа от песто и бадеми и отгоре отново сложих лист хамон. В оригиналната рецепта рибните филета се пакетират в прошутото, но моят хамон беше малко по-дебело нарязан и не се поддаваше на много огъване, за това действах по по-лесната процедура - пак се получи добре. Поръсих с малко зехтин и пекох на умерена фурна (180 гр.) около 20 минути.

Вече не помня какво хапнахме като гарнитура, но в сайта, където попаднах на рецептата, предлагат да се поднесе с конфи от чери доматчета. Последното се приготвя относително лесно: няколко скилидки чесън се слагат с няколко клонки чери доматчета и няколко клонки розмарин в подходящ съд, покриват се с около 100 мл. зехтин и се пекат на умерена фурна около 15-20 минути. Признавам си - изглеждат много апетитно.
Но и малко задушени заленчуци биха свършили работа като гарнитура.

А за всички, които са забравили или не са попадали на тази реч на Mary Schmich, която цитирах по-горе - ето и популярния клип с нея, който е от 1998г.

Ето какво сготвихме!

Децата, казват, осмислят живота на родителите си. Дали го "осмислят" не знам (все още), но със сигурност го запълват изцяло. Или поне това са първите ми надбюдения от съвместното ни съжителство с Божидара.

Малкото съкровище се роди в късния следобед на 03.09.2010 г. във Втора градска болница. Мама се справи блестящо с раждането, а бебчето дойде с достатъчно коса за фибички :), напълно оформено и не дотам малко (3,400 кг.).

След дългото чудене на кого ли ще прилича, се оказа, че бебо прилича предимно на себе си и е едно страхотно ококорено дете, което спинка, хапва, пълни памперса, а напоследък и проявява жив интерес към заобикалящия го свят (детската стая). Много обича да ми наднича над рамото и да разглежда апликациите по стените. Особено са ни интересни в момента прозорецът и вратата - първият защото е много светъл, а втората защото е като голямо тъмно петно на фона на прасковените стени.

Започнах да пиша блога "Кулинарни страсти и... (по)падения" спонтанно като начин за разтоварване и упражнение по писане (да, да, и по готвене, разбира се), но постепенно с времето, всеки път когато сядах да напиша нова рецепта, мисълта ми се отнасяше към малкото същество в корема на Христина и се чудех как да направя така, че да мога да си говоря с него през времето и пространството. Затова и започнах да пиша малко по-несвързани с готвенето предговори, които всъщност са моите послания към малката ми дъщеря, когато вече ще е пораснала достатъчно, за да си зададе въпроса - какви са били моите родители, когато са били млади. Чрез този блог се надявам да й дам достатъчно теми за размисъл и информация за нас, нашия светоглед, начин на живот и избори, които сме правили през годините. Винаги ми се е искало да познавам родителите си по-добре, да знам какво ги е вълнувало, кое ги е трогвало, в какво са вярвали, какви мечти са имали и какъв са си представяли, че трябва да бъде животът им. Да, разбира се, че в общи линии съм запознат с всичко това, но когато емоцията е жива и пренесена на белия лист докато си й още подвластен, тя резонира в друга честота в сравнение с тази, която е преразказана, преосмислена и редактирана от дистанцията на времето. Затова исках тук, в този хербарий на емоции, да събера своите и на Христина чувства и мисли и да ги изпратя напред в бъдещето, където детето ми ще може да си говори с мен като с равен.

Докато пиша Дара спи и сънува розови облачета. Целият живот е пред нея, а ние сме до нея, за да й осигурим най-доброто, на което сме способни. Надявам се да може да вкуси живота предимно откъм сладката му страна, а солените и пикантни нюанси да са просто ароматна добавка към разнообразните ястия на масата на живота й.

За осмислянето не знам, но със сигурност досега не бях чувствал толкова, едва ли не болезнена, обич към човешко същество, каквато чувствам към това малко човече. Невероятно е, а още по-невероятен е фактът, че това не е еднородна емоция, а по-скоро всички възможни емоции, концентрирани и редуцирани в някакъв взрив в гърдите. В поредица от взривове, които те оставят бездиханен, отмалял, ужасен и едновременно безкрайно удовлетворен.....