24.03.2010 г.

Супа от царевица с картофено пюре и чипс от бекон

Тази рецепта е от един от последните броеве на GoodFood, но са изменени някои пропорции, тъй като с оригиналните такива няма да се получи достатъчно гъста супа, каквото беше моето желание. Също така е дадена и лека лютива нотка, като е добавен и лют червен пипер. На мен лично много ми допадна, като за момента е една от най-предпочитаните ми супи, да не говорим, че е доста засищаща и може да е достатъчна за един цял обяд.

Необходими продукти:

  • 1 връзка зелен лук
  • 1 с.л. зехтин
  • 250 гр. скариди, може и замразени
  • 1 консерва от сладка царевица от 800 гр.
  • 400 мл. зеленчуков бульон
  • 1 с.л. доматено пюре
  • 1 с.л. червен пипер
  • ½ ч.л. едро смлян лют червен пипе100 гр. бекон
  • 500 гр. картофи
  • 50 м.л. прясно мляко

Картофите се сваряват в леко подсолена вода, обелват се и се смачкват на пюре, като към тях се добавя прясното мляко.

Зеленият лук се нарязва и 2/3 от него се задушава в зехтина. След 1 минута се добавя смляната в кухненски робот (или пасирана) царевица, както и доматеното пюре, бульона и двата вида червен пипер. Понеже ползвах пасатор, се наложи след това да прецедя смляната царевица, тъй като люспите остават цели, а и жена ми не обича царевица и само това би я отказало от цялото ястие :)

Сместа се вари около 10 минути на умерен огън, като междувременно скаридите се изчистват или, ако са замразени, се размразяват. Добавят се към супата и се варят още 3-4 минути, но не и повече ,тъй като след това започват да се свиват и стават по-жилави.

Беконът се нарязва на максимално тънки лентички и се запича в тиган с незалепващо покритие докато стане златист и хрупкав.

При поднасянето във всяка купичка се сипва на дъното от картофеното пюре, залива се със самата супа със скаридите, отгоре се постава малко от беконовия чипс и се поръсва с останалия зелен лук.

И независимо, че Мария продължава да твърди, че не обича царевица, винаги досега е питала за допълнително :)

20.03.2010 г.

Двуцветен кекс

Ако щастието беше ... храна, то със сигурност щеше да е нещо сладко. Щеше да е пухкаво и меко, но същевременно с плътна текстура. От него щеше да се носи аромат на ванилия, масло и още някакви плодови нюанси, като например канела и кокос. Със сигурност в него щеше да има и шоколад и то поразтопен, но само като акцент и в никакъв случай като основен мотив. Щеше да е особено приятно да го хапваш с чаша топло мляко и с времето да става още по-вкусно. И за да е истинско - щеше да е по-скоро подарък, отколкото направено от теб, защото за да е пълно щастието, трябва да има и елемент на самозаблуда, като например, че въпреки невероятният вкус, няма никаква опасност да ти се отрази на теглото (илюзия, която не можеш да поддържаш, ако сам си разбивал яйцата, добавял маслото, заливал с шоколада и знаеш със сигурност колко калорично е всяко парче). Да... ако щастието беше храна, то щеше да е ... кекс. И си мисля, че тази аналогия не е далеч от истината, защото и щаститето, както и кексът, се случват (поне на мен) рядко, никога не ми стигат и обикновено идват с висока цена.

Този двуцветен кекс, макар и особено вкусен, не се вписва съвсем точно в идеята ми за пълното щастие, но пък и малките споделени радости са ценни, нали така?

Необходимите продукти
  • 5 яйца
  • 150 гр. захар
  • 150 гр. брашно
  • 50 мл. олио (масло)
  • 50 мл. вода (или прясно мляко)
  • 1 п. бакпулвер
  • 1 п. ванилия
  • 2 с.л. какао
За жълтия блат
Не съм присъствал на готвенето, но указанията, които получих от Христина са следните - предварително отделените жълтъцит се разбиват с половината захар, олиото и водата. Към тях се добавят предварително смесените непълна чаша брашно (около 90 гр.), половината от бакпулвера и пакетчето ванилия. Забърква се полутечно тесто за кекс.

За белия блат
Белтъците се разбиват на сняг с другата половина от захарта. Към получилата се пяна внимателно се добавя остатъка от брашното и другата половина от бакпулвера и се разбърква с лъжица така, че в тестото да остане колкото се може повече от въздуха от снежните белтъци.

В предварително намазнена тавичка се изсипват първо малко от жълтото, цялото бяло, а отгоре остатъка от жълтото тесто, като между отделните слоеве се поръсва какао със сито. Пече се в предварително загрята до 180 гр. фурна около час, пробва се с клечка дали е готово, а когато се извади от фурната, се поръсва с пудра захар.
Най-важната съставка - разбира се, е минимум 100 грама любов ;)

18.03.2010 г.

Реване с кайсии


Най-голямата човешка приказка започва с думите "...нека бъде СВЕТЛИНА!". Дали обаче СВЕТЛИНАТА в края на тунела е началото на новия ден (или живот) или е светлината от идващия насреща влак - зависи изцяло от индивидуално светоусещане, а доста често и от личния избор на всеки. Вярно е, разбира се, че точно този избор в повечето случаи изглежда невъзможен, но също така е вярно и че ако има нещо, за което човек да си струва да се бори - това е щастието (не, не е свободата - тя обикновено горчи). За съжаление оптимизмът, че щастието някога ще настъпи, е трудна за преглъщане концепция. Лично аз се боря с идеята за оптимизма непрестанно - падам, ставам, обнадеждавам се, отричам го, мразя го, жадувам го и пак се връщам към него - спасителна, жизнено необходима глътка въздух след поредното гмуркане в дълбините на проблемите, грижите и толкова лесния за пристрастяване, вискокалоричен песимизъм, който ни залива от всички страни. Засега най-успешната ми тактика в търсенето на оптимизма е... визуализацията (навремето на това му викахме - да си мечтаеш). Представям си, че след някакво неопределено време, което не е толкова невъзможно далеч, всички грижи, проблеми и нерви ще са зад мен - бързо избледняващ спомен за нещо малко, несъществено, прозаично и смешно. Именно така през студените зимни месеци, докато се топлехме на свещи и избирахме какво да си пуснем - фурната или радиатора, си представях как някъде през пролетта всички тези проблеми ще са само лош спомен - ще сме получили акт 16, ще са ни пуснали официално тока, няма да ме боли крака и ще сме започнали лека полека да излизаме от кризата... Е, засега от кризата няма изгледи за започнем да излизаме, но поне от вчера на обяд вече сме официално ЕЛЕКТРИФИЦИРАНИ!!! И ей Богу, имам чувството, че крушките светят по-ярко.....


Това е една от любимите ни рецепти. И убеден съм, не само на нас. Много лесен и ужасно вкусен десерт. В къщи го готви винаги Христина и това го прави още по-сладък и неустоим.

Необходимите продукти
5 яйца
1 ч. захар
1/2 ч. брашно
1/2 ч. грис (фин)
1 п. ванилия
плодовете от един компот от кайсии

За сиропа
1л. вода
3/4 ч. захар
настъргана кора от един лимон (по желание)

Обикновено аз не присъствам на тайния ритуал по приготвянето на реването. Изпращат ме далеч от изцеждащите се кайсии ... да не преча. Но имам все пак идея какво се случва.
Като начало Христина разделя белтъците от жълтъците. После, към тях прибавя захарта и ги разбива на сняг. После добавя жълтъците внимателно и отново разбива с миксера. Идеята е да се вкара повечко въздух, за да се получи пухкав блат. Към сместа добавя ванилията и с постоянно бъркане постепенно изсипва и брашното с гриса.
През това време плодовете от кайсиевия компот са се изцедили добре. Обикновено в голяма тава (защото моите десерто-унищожаващи способности са безгранични) се захлюпват изцедените кайсии (тук ми подсказват, че е добре тавата предварително да е набрашнена). Принципно, ако аз правя десерта, ще използвам плодовете поне от два компота, но следвайки старата семейна рецепта, Христина не си позволява излишни своеволия (а и има шанс ако се използва още един компот - да не се изпече добре блата).
Кайсиите се заливат с полу-течното тесто и реването се пече в предварително загрята на 200 гр. фурна, докато се зачерви (принципно става бързо -15, най-много 20 минути). Обикновено Христина проверява дали десерта е готов с клечка за зъби (изкуство, което аз още не съм усвоил).
Тук винаги идва "най-гадната" част, защото вече целия апартамент ухае безбожно вкусно, но ние нямаме студен захарен сироп. Както винаги ми обяснява Христина - вариантите са два - горещо реване и студен сироп, или студено реване и горещ сироп. Ние никога нямаме студен захарен сироп под ръка и затова чакаме реването да изстине.
За сиропа - водата се кипва и в нея се разтопява захарта. За по-голям пиниз може да се добави и настъргана кора от лимон. Горещият сироп се разлива по студеното реване с лъжица, внимателно и без да се прекалява. Важно е да се напои равномерно и навсякъде. Принципно, може в захарния сироп да се добави и сока от компота, но при нас той никога не оцелява до този финален етап.
В общи линии тук започва една вакханалия, която не е за хора със слаби нерви. Обикновено ние запрятаме ръкави, грабваме по една голяма лъжица и... ох, млъкни сърце!..
Идея, която обмисляме за следващия път, е да намажем готовото и сиропирано реване с изцедено кисело мляко. Комбинацията сладко-кисело ни е от любимите, но засега още не сме се престрашили.

16.03.2010 г.

Локумки

Миналото винаги е... добро. То е лъскаво и чудесно, изчистено от полепналите болки и неуспехи под силната струя на избирателната памет и добре подсушено от безвъзвратно пропуснатите шансове с попивателната на спомена за малки победи и откраднати перфектни мигове (независимо дали са били те споделени или просто изживяни в безкрая на някой съвършен самотен съботен следобед с любимата книга в ръка). Миналото е винаги на пиедестал - най-малко, защото тогава всичко, което така или иначе не сме постигнали в живота си, е можело да бъде постигнато... Миналото е богато на... бъдеще; прелива от потенциал и върхове, които да бъдат покорени; наситено е с вкуса на първооткривателството и в него липсва солено-горчивата нотка на цинизма, който рано или късно се превръща в основната подправка, с която щедро ръсим настоящето, за да усетим, ако не истинския, поне някакъв вкус от живота. И именно красотата на спомените и "доброто старо време" са най-ценните ни оръжия, първата ни защитна линия, срещу нитратния цинизъм на злободневието. Арсеналът не се изчерпва с тях, разбира се, но е хубаво да имаш спасителен спомен, в който да потънеш с умиление, когато реалността те опръска до ушите с кал като дълбока до глезените улична локва. Някоя любима песен, мисълта за "открадната" от любим човек целувка или защо не - спомена за вкуса на мекичките домашни локумки на мама....

За съжаление, навремето локумките не бяха толкова често приготвян десерт в къщи, колкото би ми се искало. Може би и затова споменът за тях ми е толкова ценен, те са неразделна част от моето "добро и старо време", заедно с Винету и Поразяващата ръка, "Синьо лято" и плодовите млека с аромат на ягода.
Тази рецепта всъщност е на майката на Христина и част от нейното "добро и старо време", но ей Богу, на вкус бяха точно като моето ;)

Необходимите продукти
  • 1 ч.ч. свинска мас (полу разтопена)
  • 1/2 ч.ч. вода (или прясно мляко)
  • 1/2 кибритена кутийка мая (20 гр.)
  • 1 с.л. захар (и повярвайте ми няма нужда от повече)
  • 1 щипка сол
  • брашно - колкото поеме за стегнато тесто
  • 2 кутии локум
  • пудра захар за поръсване

Рецептата се оказа обидно лесна. Казвам обидно, не за друго, а защото цял живот съм възприемал локумките като деликатес, който рядко ти се отдава шанса да опиташ. Сигуно съм си мислел, че са много сложни за правене. Всъщност, оказа се, че не са. Дори и свинската мас, която си мислех, че няма шанс да намеря по магазините, се оказа, че си се продава във всеки супермаркет. (!..)

Водата (или млякото) за около 30 секунди в микровълновата се стопля, точно колкото да се разтвори в нея захарта, а после и маята. Получената смес шупва за около десетина минути, а през това време може да се нареже локума на парчета - всяко локумче на две. После към шупналата мая се сипва брашното, в което предварително сме "щипнали" малко сол. Като започне да се оформя тесто, се добавя и размекнатата свинска мас, меси се и се добавя брашно, докато се получи стегнато тесто. Идеята е тестото да става за разточване.
От готовото тесто се правят малки топки (около 8 -10 на брой), всяка от които се разточва на кръг. Кръговете се нарязват по диагоналите (като торта) на триъгълници. В широката част на всеки триъгълник се поставя по парче локум (а може и по няколко орехчета) и тестото се навива в типичната за локумките форма (на пурички).
За по-лесно, тавата се покрива с хартия за печене, а върху нея се нареждат локумките, като се оставя малко място между тях, защото със сигурност ще се подуят при печенето.
Фурната се стопля предварително на 200 гр. и локумките се пекат за не повече от 20-тина минути всяка партида. Трябва да се внимава да не се препекат, защото стават твърди.
Готовите локумки се поръсват щедро с пудра захар.

15.03.2010 г.

Свински ребра с цитрусов карамел

Мисля, че ако се даде възможност на хората да избират – печени свински ребърца или салата от моркови, повечето ще изберат.... ребрата. Лично аз предпочитам двете заедно. Разбира се, печеното месце с топъл хляб е една от онези радости в живота, които се плащат скъпо, но без които не може, същият този живот да се оцени по достойнство. Но пък не всичко е небце (това не мога да повярвам, че го казвам аз) и ако ще са ребра, поне се опитвам „грехът” да е наполовина и вместо пържени картофи и топла питка – поднасям със салата от моркови (ако има и ряпа). Тази рецепта е отново от „Гответе с мен” и с нея (към този момент) се изчерпват рецептите за печени ребра. Не знам за вас, но на мен много ми допада, когато ми се прияде нещичко, да имам няколко варианта за избор. Е, вече в сайта има три рецепти за ребърца.

Необходими продукти:

  • 3, 4 скилидки чесън
  • 1 клонка розмарин (или 1 ч.л. сух)
  • 1 дафинов лист
  • 1-2 с л зехтин
  • 30 гр. масло
  • сок от 1 портокал
  • сок от 1/2 лимон
  • 2-3 с л мед
  • сол
  • черен пипер
  • 1,2 – 1,5 кг. свински ребра (или 500 гр. шарено свинско месо, пилешки бутчета, пуйка и т.н)

Рецептата може да се приготви както с ребра, така и с голямо парче месо. Ние, като любители на кокалите, си я приготвихме с ребърца и ни беше много вкусно.

Първо, добре измих месото и колкото можах обрах видимите сланинки. Посипах със сол и черен пипер и оставих да се изцеди в голяма чиния.

В достатъчно голям тиган (аз използвах най-големия от серията Индженио) сложих бучката масло да се разтопи и към него добавих зехтина. Когато се загряха, добавих розмарина, дафиновия рист, няколко раздробени зърна черен пипер и нарязаните на половинки скилидки чесън. Всичко се запържи до цвят на среден огън, след което извадих дафиновия рист и чесъна настрана. Ако използвате клонка розмарин, изваждате и нея (понеже аз използвах сух, го оставих да се запече по коричката на месото).

Засилих „огъня” и сложих ребрата както са си цели първо с месото надолу. След като коричката стана хрупкава и започна да причинява несъзнателно слюноотделяне, обърнах месото и запържих и от другата страна. Пуснах фурната да се загрява на 220С.

Обърнах отново ребрата, така че да са с месото нагоре и ги сложих във фурната. През това време се заех с глазурата. Смесих портокаловия сок с лимоновия, добавих меда (по желание може да се добави и малко настържана кора от лимон). Сложих щипка черен пипер и много се колебах за лют червен пипер, но си го спестих.

Сложих сместа в една касерола и редуцирах на среден към силен огън на котлона. Идеята е сосът да започне да се карамелизира.

Когато реших, че сосът е готов, залях месото и го оставих да се доопече във фурната – общо около 30-тина минути.

В оригиналната рецепта месото се поднася с предварително запържените чесънчета, но на мен лично комбинацията не ми допадна.

14.03.2010 г.

ЗДРАВОСЛОВНИ "пържени" картофи

Да, да няма такъв филм като "здравословни" пържени картофи, но именно като такива ги рекламираха в рецептата, на която попадна Христина вчера! И понеже си падаме по здравословните неща (хаха), веднага си ги направихме за "опитно поле" (както казваше брат ми на времето). Рецептата освен лесна, се оказа и невероятно вкусна и определено ще влезе в "златния фонд" на семейство "Димитрови", наред с "надупените" картофи и картофите на ветрило.

Необходимите продукти:
  • 1 и 1/2 с.л. зехтин (олио) (ако тавата е незалепваща и 1 лъжица ще стигне)
  • не повече от 1 кг. картофи
  • 2 яйчени белтъка
  • сол и черен пипер на вкус
  • балканска шарена сол и чубрица (за поръсване)
Приготвянето е изключително лесно. Като начало е добре да се включи фурната (на 200 градуса) да загрява заедно с намазнената тава. След това следва беленето на картофи и нарязването им на пръчици. Предполагам всеки си има техника за това - ние първо ги нарязваме на филии с дебелина около 0,5 см и после на пръчици. Нарязаните картофи се подсушават и се оставят за минутка- две настрани.
Белтъците хубаво се разбиват на пяна. Използвах телта, за да ги разбия и останах искрено учуден колко лесно стана (мързеше ме да разопаковам миксера).
След това картофите хубаво се разбъркват с бухналите белтъци и се нареждат върху вече сгорещената тава така, че по възможност да не се опират много много. На нас това с допирането не ни се получи особено, а и послепнали картофките бяха чудесни.
Печенето ни отне около 30-35 мин. Като извадихме поръсихме със сол, черен пипер и останалите подправки. Ако не ви мързи и си направите едни бързи задушени зеленчуци (моркови, броколи и брюкселско зеле) и един бърз сос бешамел - здравословният съботен обяд е налице!

9.03.2010 г.

Хляб без месене

Правилно са си го казали хората - от хубавите неща в живота... се дебелее. Един - два килограма отгоре може и да не изглеждат като кой знае колко висока цена за плащане, когато става дума за топла питка с масло и сирене, но аз съм живото доказателство, че ако не се подхожда с умереност към храната, животът се превръща предимно в борба... за оцеляване. Умереността, обаче, е доста труден за усвояване урок, особено когато един от най-големите ти пороци е... вечерята. Но човек се учи докато е жив. Напоследък аз май наблягам повече на уроците по хлебарство, отколкото на житейските и в резултат на това отново си върнах "загубените" килограми...но пък преоткрих центровете на удоволствие в мозъка си ;). Тази питка без месене на пръв поглед не е нищо особено като продукти, но начинът на приготвяне и крайният резултат направо блокираха инстинкта ни за самосъхранение и вместо само да си отчупим по краешник, с Христина омахахме питката без дори да се усетим.


Необходимите продукти:

  • 500 гр.брашно
  • 1 чаена чаша (около 220 мл.) хладка (към топла) вода
  • 3/4 чаена лъжичка сол
  • 1 чаена лъжичка (или едно пакетче от 7 гр.) суха мая

Тази рецепта се води като хляб без месене. Мен месенето не ми тежи, но явно има и такива техники. Интересното, обаче, е в начинът на печене, а именно - в богата на водни изпарения среда. По същата техника се приготвя и турската пита от "Опитайте", която смятам също скоро да... опитам разбира се.


Както си беше по рецептата, разбърках всички съставки в купата за месене, покрих с кърпа и оставих до радиатора на топло. За разлика от другите рецепти, тук се изискваше поне 3 часа тестото да втасва - така че, общо взето, целият следобед отиде във втасване... и гледане на "Всички обичат Реймънд".

Принципно, идеята е тестото да не се меси, но аз си завъртях един, два пъти и му добавих мааалко брашно, че ми се стори твърде меко. То такова трябва и да бъде, но аз така си предпочитам. Набухналото тесто пренесох до тавата за печене. (Ако не сте с незалепваща тава, е добре да я набрашните предварително с царевичен грис или с брашно.) Оформих топка колкото можах и както препоръчваше Даниела от "В кухнята на моето семейство", от която видях рецептата, покрих отново с кърпа и оставих допълнително за около час да си бухне още веднъж.

Чалъмът при този хляб, както казах, е в печенето.

Идеята е следната. Освен тестото, в добре загрятата фурна (на дъното) се поставя и съд с вряла вода, която по време на печенето се изпарява и така тестото се пече... на пара.

Следвайки указанията първо на дъното на фурната поставих широка и плоска тава и включих фурната на 230 градуса. Когато реших, че фурната и тавата са добре нагряти, сипах в тавата (особено внимателно!!) вряла вода. Както можеше да се очаква, цялата кухня стана в пара, колкото и бързо да върнах тавата във фурната. Направих с нож няколко резки по повърхността на тестото за по-ефектно опичане и го хвърлих да се пече.

След 40-тина минути питката беше готова. Принципно е хубаво като се зачерви коричката отгоре и питката е почти готова, да се извади тепсията с водата от фурната (отново много внимателно, особено ако има останала неизпарила се вода), а хлябът да се свали на най-ниското ниво (и фурната евентуално да се пусне на долен реотан), за да се запече добре и коричката отдолу.


Да обяснявам ли какво падение беше тази кулинарна страст?.. Да обяснявам ли колко бързо свърши пухкавия симид?!... Да си признавам ли за маслото и шарената сол!... За сиренцето и компотът от праскови?!... Но млъкни сърце!..

4.03.2010 г.

Сладко лимоново пиле

Не е за вярване, че едва днес публикувам тази рецепта, при условие, че вече трети ден мартенският брой на сп. "Меню" е по реповете !!!.. В него, в секцията "Меню с приятели", е публикувана рецепта по мой избор и е направено представяне на "Кулинарни страсти и (по)падения"!!! Да, прекалявам с удивителните, но истината е, че ми се сбъдна една мечта ;) и съм много развълнуван. Всичко се случи още през януари и някак зашеметяващо бързо. Людмил Хайдутов (редактор в списанието) се свърза с мен чрез Фейсбук с покана за участие, а по това време аз изцяло бях на вълна болки в крака и обикаляне по болници. Повярвайте ми, мисълта да се откажа беше особено примамлива, но понеже знам, че мечтите се сбъдват рядко и отдаде ли ти се шанс, трябва да се действаш светкавично, се съгласих, подтискайки лошото си настроение. Направих всичко възможно, за да не позволя страховете и притесненията по избора на лекар, осигуряването на парите за операцията и влудяващата болнична миризма, да ме разсеят и обеззверят (макар, че поне на няколко пъти бях на косъм да се откажа) и три дена преди да "легна под ножа", посетих офиса на списанието, където приготвих рецептата и си поговорихме с Людмил.

Сигурно сте забелязали, че когато някоя мечта е на път да ви се сбъдне, изведнъж се появяват какви ли не пречки и различни обстоятелства, които подлагат на изпитание силата на желанието ви. Или поне по филмите се случва така ;) Е, за мен правилото важи с пълна сила. Както ми беше казал един голям бизнесмен, с който имах щастието да се запозная в Лондон - "Don't be afraid to get out of your comfort zone".
Много, ама много добър съвет! Преди това никой не ми го беше казвал по този начин. Нали знаете как има неща, които си ги усещате някак си в себе си, но не можете да ги изразите с думи и когато някой успее да опише това усещане в едно изречение, то едва ли не се превръща в прозрение за вас. Е, аз го почувствах точно така. И сега, когато ми се наложи да правя избор или да се боря с лошите си настроения и страхове (а всички, които ме познават от повечко години, знаят колко мрачна и депресивна личност мога да бъда), се опитвам да не се свивам в черупката си (моята "comfort zone"), а да предизвиквам себе си.



Необходимите продукти

  • 8-10 бутчета или голямо пиле разфасовано на 8-10 парчета
  • морска сол и черен пипер
  • 3-4- с.л. зехтин
  • мащерка (по възможност прясна)
  • 1 ч.л балсамов оцет
  • 100 мл. вода
  • 2 с.л. тъмен соев сос
  • 3 с.л. мед
  • 1 лимон
  • връзка пресен магданоз

За картофеното пюре

  • 1 кг. картофи
  • сол
  • ч. пипер
  • 30 гр. масло
  • връзка зелен лук
  • 100 мл. готварска сметана
  • 100 мл. пълномаслено мляко

Рецептата е на Гордън Рамзи и откакто я опитахме сме й големи почитатели.


Пилешките бутчета се изчистват като се отрязва долната става, така че да остане само кокала - така месото се готви доста по-бързо. Месото се измива и подсушава с кухненска хартия.

В тигана се загрява зехтинът и парчетата месо се запържват, докато започнат леко да придобиват цвят. Добавя се соевият сос и балсамовият оцет, което допълнително усилва цвета на месото.

Лимонът се нарязва на шайби и се прибавя в тигана. След 20-тина секунди се добавя и чаша вода. Пилето се оставя поне за 6 минути да се готви, като от време на време се обръщат парчетата.

Добавя се мащерката. Около 5 минути преди да е готово, пилето се залива с меда. Посолява се и се поръсва с черен пипер. Магданозът, нарязан на едро, се поръсва върху вече почти готовото месо. Отнема се от огъня, върху всяко бутче се поставя по един лимон и се оставя да отдъхне докато гарнитурата е готова.

Картофите се обелват и нарязват на кубчета. Заливат се с вода и се сваряват. Важното е картофите да не се разварят. В тиган се слагат сметаната и млякото, посолява се, добавя се черен пипер и се кипва, огънят се намалява и се оставя да се редуцира.

Сварените картофи се оцеждат добре, връщат се в тенджерата и се оставят за малко на топлия котлон да поизсъхнат. Намачкват се с редуцираната сметана и мляко на пюре и към тях се прибавят маслото и нарязания пресен лук. Подправя се на вкус, ако е необходимо.

За поднасянето - може да се направи канапе от картофеното пюре, върху което да се облегнат парчетата месо. Декорира се с лимоните и се залива със соса от тигана.


1.03.2010 г.

Трицветно ризото

Не знам дали ви е правило впечатление навремето по ресторантите (а и по пионерските лагери) много често поднасяха като гарнитура ориз с грах. Именно за този ориз си мислех, докато импровизирах вечеря за брат ми, който ни дойде на гости, за да помогне да оправим компютъра. Комбинацията е доказано (по балкан-туристски) сполучлива и макар да й липсва (поне в спомените ми) особен финес и деликатност, е вкусна и лесна за приготвяне. Още повече, че я приготвях между другото, докато се въртяхме около компютъра – това чудо на съвременната техника, което като спре да работи и живота губи смисъл ;)

Необходимите продукти

  • 1 ч. ориз
  • 1 с.л. зехтин
  • 1-2 моркова
  • 1 ч. грах (може и замразен)
  • 1 средно голяма глава лук
  • 1 кубче зеленчуков бульон
  • 2 ч. вода
  • мащерка
  • чубрица
  • сол
  • пипер

Макар че ризотото е идеално и като самостоятено ядене (за лека и здравословна вечеря например), то е особено подходящо и за гарнитура (на да речем – пържоли на тиган с чили паста - хахаха – Димитровите сме доказано (!) месоядни и с едно ризото, макар и трицветно, трудно ще се нахраним) .

Ризотото се приготвя изключително бързо и лесно. Хубаво е предварително да си приготви човек бульона, защото веднъж започне ли се със запържването, няма да остане време за него. Една чаша вода кипва в микровълновата за малко по-малко от две минути. В нея разчупвам бульона и го оставям да се разтвори. Доливам с още две чаши гореща вода и оставям да ми е под ръка.

Лукът го предпочитам настърган. Морковите също. Предварителната подготовка е по-малко сълзлива, ако лукът се стърже в близост до течаща вода. Този „пиниз” ми го каза Христина, за себе си нямам обяснение, но съм установил, че е вярно – лукът люти по-малко.

Когато всички продукти са в необходимото състояние и подредени в купички и чашки на плота, пристъпвам към готвенето. През това време тиганът вече се е затоплил, а зехтинът тъкмо започва да дими...

Леко запържвам лука и след едно-две разбърквания добавям и настърганите моркови, за да се позадушат. Още няколко кръгообразни движения с дървената лъжица и добавям ориза. Тук движенията стават по-чевръсти, защото оризът е малко по-придричив към запържване. Оставям го леко да се „остъкли” и започвам да добавям постепенно бульона. Основното правило, както ме научи Иван, е бульонът да е горещ и да се сипва постепенно. Ей, блажени бяха времената, когато ливвах бульона и отивах да гледам някоя серия на „Приятели”, докато се сготви ориза....

Сега бульонът го слагам черпак по черпак и разбърквам докато оризът попие течността преди да добавя още. Долу-горе на втората чаша бульон изсипвам замразения грах – на него малко му трябва. Принципно бульоните са солени, така че може и да няма нужда от допълнително сол, но това е според вкуса на всеки. Черният пипер при готвенето на ориз е задължителен в нашето семейство, а специално към този ориз добавих и прясна мащерка и чубрица (но не много, защото на Христина чубрицата в ориз не й допада особено).

Правилото при ориза са ми казвали че е 3 към 1 – три чаши вода за една чаша ориз. Според мен това е само препоръчително съотношение. Рядко се ограничавам само с три единици вода – обикновено доливам, докато ризотото придобие вида, който ми допада.

Много хубаво би било, ако има в храдилника малко пармезан. Настърган щедро върху ризотото ще го превърне в съвсем друга категория ястие. Ние за съжаление нямахме, а и всъщност брат ми не яде сирене...

Понеже обичам по-пикантното, си поръсих порцията с едро натрошено чили. Естествено порцията от снимката беше само за блога, аз си досипах още два пъти ;)

Да ви е вкусно!

Оризови топки (с моцарела)

Това е една от много успешните рецепти, които приготвям напоследък по няколко пъти. Идеална е за оползотворяване на недоизяден ориз. ...